Старите къщи в град Лом – март е Октомври

8 април, 2024
Животът сега, Истории

Открий в ЛОМ

~ ~ ~

„Татко повтаря, че тя не живее много далеч, че трябва да се срещна с нея, да видя дома ѝ, да поприказваме и пак да ѝ стана дъщеря.“

„Октомври, Октомври“, Катя Бейлън

Щастлива съм, че почувствах искрена радост, когато прочетох романа през 2023-а година – радост, каквато децата изпитват, докато се забавляват и откриват всякакви съкровища в наглед обикновените дни. Емоцията, която предизвиква историята, е по-важна за мен, отколкото всичко останало. Анджела Хардинг пренася тази емоция и в чудесната илюстрация върху корицата на романа, която е не по-малко въздействаща от сюжета.

Преди да кажа „да“ на издателство „Дъбови листа“ за PR кампанията на книгата, която още не бях виждала, имах доста въпроси към себе си, а после и към тях. В онзи момент, когато пролетта се разлистваше и в моите непораснали мечти, мама си счупи дясната ръка, а това житейско премеждие ме отведе далече на Северозапад, там, където за първи път обикнах гората, с която ми беше трудно да се разделя. И сега не ми е лесно.

Без идея как ще се развие историята, нито моята през март, нито тази на 11-годишната Октомври, тръгнах от един уютен дом към друг, с черно-бяла разпечатка на ръкописа, но не за да стана дъщеря на мама. Никога не съм била нещо различно от това.

С интересното момиченце стигнахме само за няколко дни до последната страница, сякаш не разбрах как стана точно така. Защото не съм от хората, които четат прекалено бързо, нито отбелязвам колко книги съм прочела всяка година. Когато нещата се случват по-бавно в света на думите, отколкото в този на цифрите, това ми харесва.

С Октомври си приличаме твърде много. Заобичах я още в началото, в нейното начало, когато не беше готова за живота в града, след като баща ѝ падна от най-голямото дърво в гората. Затова не я изоставих и след това, когато заедно с майка ѝ се изправи пред всички неочаквани препятствия, за които нищо не подозираше. И така ги преодоля, както ние с мама.

Може би има нещо, по което се различавам от Октомври, винаги казвам на мама: „Мамо“. Отначало. Както и в онзи светъл и топъл ден пред слънчевото читалище, когато ме снима, опитвайки се да композира кадъра с лявата ръка, докато се стреми да не изпусне телефона. Често се сещам за тази снимка, защото ми напомня за други неща.

„Навсякъде има истории и аз искам да ги разкажа всичките. А светът е див и ме очаква.“

„Октомври, Октомври“, Катя Бейлън

Народно читалище “Постоянство 1856” – една от най-старите културни институции в България, чийто най-голям дарител е проф.Тодор Боров. „Многострадална Геновева” е първата театрална постановка в читалището, поставена от даскал Кръстьо Пишурка.

Красотата на старите къщи в гр. Лом – по същото време на годината

Старите къщи в града, който обичам като спомен за нещо хубаво, разказват красотата на времето, сякаш забравена в настоящето.

В топлия следобед се разхождам по тихите улици и наблюдавам как хората се обръщат в посоката, в която насочвам камерата на телефона.

Има защо. Намирам нещо забележително в тази повторяемост на еднообразни движения, когато погледът се устремява от върха на обувките към висините на небето. Като че ли ми се иска животът да предопредели по-добра съдба за някои от тези сгради, които напомнят за характера и духа на виенската архитектура от края на XIX и началото на XX век. Къщи, принадлежали на заможни и образовани хора – лекари, фармацевти, банкери, адвокати, търговци, някои от тях учили в чужбина, но върнали се в родния си град, за да допринесат със знания, визия и възможности за израстването му като културен и икономически център, който тогава по нищо не отстъпва на модерните европейски градове. Т о г а в а.

Усмихвам се винаги, когато минавам покрай реставрираната светлозелена къща с червения покрив, разположена по дължината на пешеходната улица. Прекрасна е. Със своите изваяни орнаменти и геометрични фигури, дори и скрита между тайните на дърветата, които си шушукат, за да не развалят магията помежду си. Това е история, започнала преди сто години, която не е задължително да има край. Някой ще ми я разкаже, едва тогава ще разбера дали има нужда от някакъв завършек.

Не познавам хората, които живеят в тези къщи, проектирани с таланта на български и чужди архитекти, но си представям как излизам на някоя от слънчевите тераси с парапет от ковано желязо, като отпивам бавно глътка кафе от изящна чаша от бял порцелан, украсена с релефни фигури и блестящ кант по краищата. Елегантната дръжка е като половин сърце, но тази чаша не е сама. Може и чай да обича, докато се наслаждава на деня. Харесва ми да мисля така.

Вървя с дните напред, дърветата се разлистват в пролетта, която идва навреме. Небето е надежда във всяка история, продължаваща с мечта – туристически групи от цял свят, пристигащи по въздух, вода и суша, се разхождат по улиците на Лом и се възхищават на новия облик, който градът е успял да си възвърне, запазвайки духа на историческата и културната памет на няколко поколения. Докато разглеждат обаянието на старите сгради отблизо, повечето от чуждестранните туристи насочват камери и фотоапарати към напълно реставрираните къщи, за да увековечат красотата на миналото в настоящето.

Онзи април, когато си тръгвах от град Лом, не се подписах върху гипсираната ръка на мама, както правят децата в училище, но година по-късно, разказвайки отново за романа „Октомври, Октомври“, написах нова история, в която живее една мечта за старите къщи в същия град.

Върху полица в дома ми, към която поглеждам всеки ден, близо една до друга са подредени две рамки с различни илюстрации – старата къща на аптекаря Тодор Велев в град Лом и парижката катедрала „Нотр Дам“, която скоро ще бъде отворена отново за посетители, след като беше опустошена от пожар през 2019 година.