Закриляна от връх Богдан, Копривщица е онзи жив дух, който пази непокътнато времето в историите на хората.
Завръщаме се през февруари, когато зимата е изтрила с чисто нова бяла гумичка ярките нюанси от природата, но е запазила наситените цветове в достолепието на прочутите възрожденски къщи, които не избледняват през годините.
Женската ми интуиция, която понякога е твърде силна, настоятелна и подканяща, обикновено ме води, откривайки желаното място, а после разбирам доколко емоцията е била вярна. Има ли история, която мога да „прочета“, преди да видя къщата? Какво ми разказва тя? Като глас на човека отсреща, като отзвук от разговора, в който не си казваме кой знае какво, но предусещаме, че не е необходимо да разводняваме чувствата с още думи в излишък.
Приветливата жълта къща в прасковен цвят ни приканва тиха и скромна отвън, за да не разкрие изведнъж цялата история, която баща и син цял живот събират под един покрив.
Витото стълбище с дървен парапет ме отвежда към втория етаж, постлан с пъстър персийски килим. Пристъпвам бавно, разглеждайки богато украсеното антре. Искам да остана в този момент, да изживея красотата на настоящето. В ума ми се запечатва тази и всяка следваща картина от деня, преди да отворя вратата на „нашата“ стая, която ме очарова още повече на живо.
Уютът оживява в друг сюжет, сякаш някой е подредил времето отпреди век и половина в пространството на дома – по стените, по пода и по тавана. Въртя се в кръг от щастие, а фантазията ми се развихря напосоки. Съвсем малко ми трябва, за да си представя времето в годините назад.
Онези леко свенливи и леко наперени госпожици, които заради младостта умеят да се шегуват с почти всичко, са наблизо. Кикотят се и си тананикат някаква песен, по гласовете им личи, че са в приповдигнато настроение. Ще се посмеем заедно. Ето ги, идват. Отивам да им отворя вратата.
Когато ги черпя с домашни курабии и лъжичка сладко от ароматни розови листенца, по лицата им се разлива чувство на задоволство и наслада.
Засуканите цветни сукмани и плътните памучни ризи с везана бродерия около деколтето и по ръкавите, с които госпожиците са облечени в съботния ден, отиват на тяхното време, но и моята рокля е приятна изненада. Хубаво е да се огледаш отстрани, така можеш да видиш онова, което ти убягва наяве.
„Утре сутрин ще ви направя кафе, звънни ми, когато се събудите.“
Гласът на Митко никак не ме стряска, той е душата на къщата. Наследява любовта към творчеството от баща му, работил като учител по трудово обучение. Докато гледам изкусните дърворезби по тавана, се възхищавам на таланта, който превръща някогашното дърво в произведение на изкуството. Като пишещ и вярващ човек, напълно осъзнавам, че творчеството е връзката ни с Бог, която никой не може да прекъсне. Точно обратното е. Това, което оставяме след себе си, продължава да осветява пътя след нас.
Утрото се пробужда с аромат на кафе в тънкостенна порцеланова чаша на цветя, в един от онези топли дни, когато синьото в небето е наситено, а облаците изглеждат като нарисувани с размаха на талантлив художник, който си представя, че може да бъде и диригент, ако замени четката с палка.
И докато той живее във въображението на своя свят, ден по-рано ръцете ни се преплитат, за да имаме опора един в друг, когато се разхождаме по заледените калдъръмени улици на Копривщица. А те сякаш нямат край. Като разплетени нишки от кълбо са, не можеш да разбереш коя откъде започва, но май това не е особено важно. Дали заради следобедното време, дали заради нещо друго, пейките около старите къщи са пусти. Само личните имена на хората служат като мълчаливо свидетелство за живота, който разказва истории всеки ден.
По обед светлината е мека и приятна, а привечер, когато слънцето залязва на запад, прозрачните пердета пропускат розово-лилавите му отблясъци и обгръщат цялата къща в приказно сияние, граничещо с магия.
В тази загадъчна светлина, донякъде приличаща на невидим воал, който ти се иска леко да повдигнеш отдолу само защото знаеш, че е там, танцуват миниатюрни прашинки, сякаш са се промушили тайно в стаята, устройвайки си малко празненство у дома.
Вестибюлът до витото стълбище е като истински етнографски музей, книгите в библиотеката и в стария сандък са подбрани с голяма вещина. Вижте ги.
С всеки традиционен предмет, поставен на място, което най-много му подхожда, домът изглежда като завършена възрожденска изложба.
Най-новата книга с твърди корици, облегната на една от полиците на ръчно изработената етажерка, е обърната със заглавието наобратно, все едно България е с главата надолу. Няколко пъти го поглеждам, преди да завъртя книгата, убеждавайки се, че главните букви, с които е изписано името, не променят цялостната картина.
В този момент си пожелавам нещо за България, но не като невъзможна фантазия, а като представа, която никой не може да преобърне. Животът в кръга на шегата, породена от деня, се завърта на 360 градуса от щастие, приличащо на възможност в бъдеще.
Улиците са заледени, калдъръмът е прекалено хлъзгав за разходки, но времето никого не чака. Когато отново излизаме навън, разговорът продължава, разчупвайки ледовете.
„Толкова е хубаво всичко тук, личи си, че си вложил много вкус, за да създадеш история около къщата.“
„Радвам се, че има хора като теб, които го виждат. С баща ми имахме работилница за мебели. Обичам да реставрирам стари предмети, които продължават да живеят в къщата“ – разказва ми Митко.
Таблата на леглото е от парапет на тераса, газовата нощна лампа е преобразена в електрическа, старите греди са превърнати в маса, върху която миналото е издълбало всякакви следи, за да не остане незабелязано.
В ресторанта, в който вечеряме, черно-бялата снимка, окачена в кафява рамка на жълтата стена до горящата камина, ме привлича. Мъже, жени и деца позират в най-хубавите си одежди пред кафе-ресторантъ „България“.
Вероятно с този ретро автомобил от първата половина на XX век, наподобяващ една от фотографиите в дигиталния библиотечен архив на музеите, хората са пътували между Копривщица и столицата, в онези години, когато гарата на Подбалканската железопътна линия още не е била построена. Виждате ли очакването в очарователната детска осанка на момчето, застанало най-отпред, с тричетвърти чорапи, панталон до коленете, тиранти и каскет? Къде ли отива?
Макар и да изглежда твърде старо, но не и овехтяло, времето в този малък планински град не е спряло, но и не бърза да изпревари историите на хората. Струва ми се, че във всяка от тях животът е направил малка пролука, а къщата на Митко е поглед през нея, който ме пренася в 2005 година, когато с приятели от телевизията се връщаме няколко пъти в града, за да потърсим онази неочаквана гледна точка, която да улови в рекламен филм историята.
Привечер тръгваме от град Пловдив с идеи, но без сценарий, разписан на хартия. Пътят е заледен, а светлината от фаровете се отразява в прозрачния като стъкло асфалт, който не е опесъчен. Малкият автомобил се завърта в пирует на един от многобройните завои, като оставя кръгови следи, подобни на тези, които състезателите по фигурно пързаляне правят върху идеално гладкия лед.
Въпреки учестения пулс и преживяването, което успява да ни изплаши, животът се оказва по-смел дори от онзи страховит въпрос, който всички си задаваме, но никой не изрича на глас. По пътя на историята, с малко закъснение, пристигаме като че ли по-спокойни в Копривщица, а времето е като пролет.
Клиентът ни вярва от началото. Гости сме във възрожденската му къща около каменния мост „Първата пушка“, за да почувстваме какво е да си турист, отседнал в сърцето на Копривщица, а по-късно, вечеряйки в традиционен ресторант, опитваме вкуса на града, който ни се услажда.
Усещането ми е, че животът винаги е имал лично отношение към родното място на Каблешков, Димчо Дебелянов, Найден Геров, Бенковски и Каравелов. В отплата за ценния дар, от тогава до сега, Копривщица ни е завещала всяка къща и нейната история с продължение, каквато е тази на Митко, а може би и на дядо Брайко и дядо Никодим.
Утрото ни изненадва с мек сняг, покрил за една нощ с пухкава пелена покривите, пустите улици, потънали в тих унес, и самотните пейки покрай къщите. Когато поглеждам през прозореца, валят нежни снежинки. Валят и не се топят. Вълнувам се от новия край на филмовата история. Този кадър пренаписва завинаги финала.
В снега вървят мъж и жена. Не са влюбена двойка, но са приятели от години. Тя е с елегантно бяло палто с фин животински косъм, подчертаващо деликатните извивки на крехкото ѝ тяло. Той е до нея, в своя мъжки разцвет. Снежинките неусетно се губят между дългите ѝ къдрици, стелещи се на вълни по раменете ѝ. Жена като муза. Докато с оператора се радваме на изумителния кадър, с леко почервенели от студа лица, те се отдалечават от камерата, но са близо един до друг.
И макар годините да отлитат все по-бързо между различните житейски сюжети, намираме все по-голям смисъл в това да се държим за ръка, докато времето ни раздели.
Във всеки кадър тази история е жива. Тя е като колелото на живота, има нужда от още няколко пълни обиколки около това, което е било преди, за да стигне от последната чернова до „Калъчевия мост”, на който гръмва първата пушка, оповестила Априлското въстание.
Рекламният филм започва със светлината от пламък на горяща свещ и плътен мъжки глас, през погледа на човек, който посещава за първи път възрожденския град. Няколко месеца след това, пропътувайки разстоянието от Копривщица до международен фестивал за туризъм в Турция, филмът печели специална награда за кинематографичен и художествен похват в разказа.
Журито съвсем не подозира за разкъсания крачол на дънките чарлстон, които закачих в статива на камерата, слизайки от малкия тъмносин автомобил, оказал се голям на пътя на тази история, както и на всички следващи, но това е един от ежедневните и незабележими щрихи, често оставащи скрити зад кадър. Ако тогава бях с онази дълга до земята бежова рокля, ухаеща на ранна пролет в гората над Копривщица, щях да откъсна по едно диво цвете от нея за всеки, който е прочел историята до края.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Виж още истории от рубриката „Излет“: тук.
