Някои пътешествия са така близо, че почти мога да ги докосна, ако протегна ръка във времето между мечтата за тях и разходката по реката на живота, която тече ли тече, както Вардар в Скопие, както Треска в каньона Матка, както Дунав в Лом.
Северна Македония е изненадваща във всякакъв смисъл – нищо не очакваш, но всъщност неочакваното се превръща в изследване на непознатото, както и онова, което те озадачава, виждайки го на живо.
По пътя към красивия каньон Матка, пристигайки половин час преди да се разбушува истинска лятна буря в Скопие, зигзагообразни светкавици разцепват небето над река Вардар, счупени клони от дървета летят във всякакви посоки, чуват се своеобразни звукови сигнали, оповестяващи наличието на ураганен вятър в началото на тази история. И после всичко утихва, но не веднага и не изведнъж.
По Скопската чаршия бурята отслабва, изгубва напълно своята сила, свива се на кълбо, търкаля се на земята, а на Каменния мост се признава за окончателно победена. Усещането е, че искам да продължа, искам да открия автентичен ресторант за приятна вечеря в сърцето на града, питайки местните хора около площад „Македония“.
„Едно радостно сърце се ражда обикновено от сърце, което гори от любов.“
Майка Тереза
Как решаваш с кой да се заговориш на улицата, когато не съществува езикова бариера, а хората изглеждат приветливи, разхождайки се в събота? Тя върви срещу нас, а след това и заедно с нас, защото иска да ни покаже едно великолепно място, малко популярно сред туристите, но препоръчано от сестра ѝ, с която разговаря по обикновен телефон, за да ни упъти по онзи забравен и обикновен начин. И така, пристигаме пред градска кафеана „При Йоле“ (Kaj Jole), където се разделяме с най-хубавите пожелания, от които се ражда любов, а не други думи. Вече е тихо и някак по-светло от преди.
Влизайки навътре по тесния варосан коридор в къщата на улица „Максим Горки“, която е приютила творческия потенциал на Дружеството на македонските писатели, Френския културен институт и Общността на композиторите в Северна Македония, се натъкваме на удивителен свят, който е твърде различен от този навън, свят – човечен, правдив и скромен, запазил духа на онова не толкова изгубено време, през което Скопие се възстановя от опустошителното земетресение, разрушило града 1963 година. Тогава отваря ресторантът, предаващ от поколение на поколение традиционни рецепти, македонско гостоприемство и културна история.
Духът на Йоле е още тук. И завинаги ще е така. Може да го почувствате навсякъде – във вкусните ястия с домашен почерк в приготвянето, в топлината на непосредственото, което е все така прекрасно по своята същност, в покривките на червени и бели квадратчета, в погледа, който се извисява отвъд отворения навес на покрива, във вековното дърво около фонтана, придаващо особен чар на лятната градина, в наследството от картини и артефакти. В закачките на веселите сервитьори, които знаят отговорите на всички въпроси, започващи с какво и как. И нищо от това не е преувеличено. И нищо от това не е предварително измислено. И нищо от това не е преправено.
Ако се отбиете „При Йоле“, опитайте каймак върху хрупкав хляб и айвар, кебап и тавче гравче – запечен боб със зеленчуци и подправки, оригинално сервиран в елипсовиден глинен съд с дървена лъжица. Ако изпитате щастие от храната, разкажете, защото историята на Йоле се предава от уста на уста. И вероятно няма човек в Скопие, който да не я е чувал.
Когато бурята е в миналото на деня, вечерната разходка по Каменния мост над Вардар, облян в магични светлини във всякакви цветове, блестящи във водата, е красив миг във вечността, който ми припомня защо обичам да се наслаждавам на безкрайността, като се свързвам по свой начин с всеки пейзаж и с всеки човек, начин, който е доста далеч от общоприетото.
Туристическото влакче с парен локомотив и мигащи лампички обикаля наоколо, и то е част от преживяването, в което е важно да не бързаш и да не обръщаш гръб на това, което предстои, защото ако го направиш, изглежда ще пропуснеш много, а не си заслужава да препускаш. Затова, не бързай. Защото пътуването не е дълъг списък с посетени държави, нито предначертани маршрути и географски карти с упътвания на задължителни забележителности, които ще забравиш, то е надежда, вдъхновение, светлина, приключение, любопитство. И порив по неизживяното, който се събужда в нас в моменти на уединение и съзерцание, когато сме уязвими, но искрени със себе си.
„Ако не сме в мир със себе си, то е защото сме забравили, че принадлежим един на друг”.
Майка Тереза
На следващата сутрин, когато градът е още сънен и не му се става рано в неделя, излизам от хотела. Напоследък наблюдавам, че тази неподправена лична среща, която се превръща в ритуал, ми носи чувство за хармония и вътрешен мир. И това не зависи от прогнозата навън, а от емоциите, които се пробуждат в точно определен момент, на точно определено място. Площад „Македония“ е отпред, около Вардар няколко мъже са хвърлили въдици, казват, че днес няма риба в реката, бурята я е прогонила, може би. Но ще се върне. Но ще се върна.
Търсейки нещо характерно, неясно какво, правоъгълната табела на отсрещния ъгъл ме привлича с ретро излъчване, името „EVROPA“ е изписано с главни букви върху плетеница от тънки линии, оформящи меридианите и паралелите на земното кълбо. Зад малките прозорци са подредени разностранни опаковки с изкушаващи шоколади, вафли, локум и пакетчета с бисквити, а кокетното пространство е на една от първите сладкарски фабрики на Балканите – история, започнала през 1882 година в Скопие, когато Теохар Икономов открива работилница с няколко медни казана за производство на бонбони и варене на локум.
В неделя е затворено, но ще дойда отново за прочутия десерт с пълнеж и шоколадова глазура. Ако попитате хората тук с какво свързват сладкия вкус на детството, повечето от тях ще ви разкажат забавни спомени с „Крем банан“ (Krem Banana).
Следваме ли живота, той винаги знае накъде да ни поведе – без преувеличение на истината. И така нататък. Тази година правя така – вярвам на живота, защото вярата е нещо свято.
Неделната литургия в катедралния храм „Свети Климент Охридски“, изграден от куполи и сводове, озарява утрото, действа като утеха, но и като просветление, вълнуваща е като тази, на която присъствам в католическата базилика „Санта Мария Маджоре“ в Рим, посещавайки града в края на януари.
„И така нататък“ е най-краткото изречение, което описва приказната разходка с лодка по река Треска в каньона Матка. Водата е тюркоазена и прозрачна, сякаш нежно трепти, когато слънчевите лъчи я погалят, пръстите ми се плъзват по изумрудената повърхност, хладните пръски разхлаждат топлия ден. Момичетата и момчетата, които карат канута по реката, ни махат при всяко разминаване, радват се. И това ми се струва съвсем естествено, животът се ражда в мигове като този.
От дясната страна на каньона Матка лъкатуши тясна пътека, по която може да се разходите пеша, а от лявата има кътчета за отдих и излет сред природата.
Можете ли да си представите как се отпускате на дървената платформа с шезлонги на отсрещния бряг. Ето, вижте колко е прекрасен този блян по неизживяното, което се преплита с реалността, за да ни отведе там, където иначе не бихме стигнали.
Когато тръгваме обратно по каменната пътека, за да открием сенчеста пейка край реката, в периферното ми зрение попадат интересните очертания на миниатюрни пъстри лодки, изрисувани с акрилни бои. Мариян изработва дребни сувенири от дърво, докато ми показва шареното разнообразие от форми и багри, за да си избера, междувременно споделя, че в района има кабинков лифт, който ще ни изкачи до върха на планината Водно. Пишейки тези редове, забелязвам за първи път, че платноходката не е просто магнит, а може да стои и изправена. Мисля си, че нищо не би и попречило да плава свободно напред.
Живеем в свят, който гледа с необикновени очи на всеки от нас, може и ние да се опитаме да го видим през тях. Едно голямо „защо“ и хиляди мънички „как“ – по Фридрих Ницше, Виктор Франкъл и Анеза Гонджа Бояджиу – по-известна като Майка Тереза.
Къщата-музей на Майка Тереза (посещението е безплатно), която е родена и е живяла в Скопие до навършване на пълнолетие, е открита по повод 100-та годишнина от появата ѝ на този свят. Посланието ѝ към човечеството, изписано на паметната плоча в центъра на Скопие, гласи: „Светът не е гладен за хляб, а за любов“, макар че напоследък и двете звучат еднакво достоверно.
Вярата ми е, че с всяко пътешествие се променяме неусетно, учейки се на търпение и смирение, като се вслушваме в интуицията си, онзи тих и мъдър шепот отвътре, който понякога е едва доловим, но никога не ни изоставя в желанието да изберем посока и да тръгнем. А може и посоката да ни избере, ако чакаме прекалено дълго, не се знае.
Детството е невинно и ненаситно, лакомо облизва с език останалия шоколад, залепнал по края на устните, не може да сбърка истинския вкус на тункваните бисквити „Детска закуска“ от Захарен завод – Лом – такива, каквито ги помня, с носталгия по изживяното, такова, каквото го помня. Сякаш има нещо неизказано в безкрая на историята, винаги ме е учудвала думата „тункван“, но отсега нататък разбирането ми за нея се променя.
Потапям се в неизживяното.
Потапям се на вълни.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Историята не е обвързана с партньорска публикация, отразява само личните впечатления на автора.
Благодаря на Ивелина за приятната екскурзоводска беседа в гр.Скопие.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
