В началото на есента, когато цветовете навън плавно се преливат в топли нюанси, които те приканват да изпиеш поне една чаша билков чай, споделена в приятен разговор, сгряващ човешката душа, разходката из Карпатите лъкатуши като вълнуващо и отдавна мечтано пътешествие. А то се оказва много повече от едно сбъднато желание, породено още в ученическите ми години. Тогава, когато за мен Румъния е напълно непозната страна върху географската карта, ме привлича шансът да я зърна отблизо и да се сприятеля с нея, опознавайки различното отвъд пределите на България. Ще ви разкажа и това.
Когато преминаваме от другата страна на Дунав мост и разглеждаме столицата Букурещ, а на следващото утро се отправяме към румънските планински градчета, пръснати като диви минзухари по планинските склонове на Трансилвания, палитрата от чувства и емоции, която изпитвам оттук нататък, може да се сравни във всеки момент с ярко оцветените исторически сгради в Брашов, Синая, Сигишоара и Сибиу.
Сякаш незнайните улици на Сибиу, по които вървим привечер, се заплитат още повече с неразгаданите истории на града, усукват се една в друга и започват да приличат на порция талятели в кръгла керамична чиния с дълбок отвор, поднесени с чаша искрящо бяло вино в кухнята на Паоло.
Тук, където почти всички къщи имат дъговидни отвори с прозорчета върху отвесните керемидени покриви, подобни на любопитни човешки очи с притворени клепачи, започва средновековното минало на Сибиу, а то е завинаги свързано с чуждото влияние на саксонските заселници, които се настаняват през 12. век в Трансилвания.
Затова не се изненадвайте, когато прочетете върху някои от историческите къщи, както и върху уличните шахти, старото немско име на града – Херманщад, изписано като Hermannstadt.
Отвъд тази история, прескачайки с любов няколко века напред, пред нас се открива един прелестен свят. Свят, който виждаме за първи път, без да се учудваме защо град Сибиу, заедно с Люксембург, е избран за европейска столица на културата през 2007 година.
Историята е в десерта
Историята е в десерта, както и в онези неща, които се случват за първи път. И макар напоследък времето навън да е с особен вкус към живота – леко хладничко по маниер, ще ви почерпя със сладолед, който ще стопли деня, защото крие в себе си една съставка, на която снежната зима ѝ отива не по-малко, отколкото онова пухено яке на вафлички.
Скъпи любители на сладките изкушения със занаятчийски привкус, запознайте се с Алина Белча и пъстроцветната ѝ творческа работилница в стария исторически център, която превръща всеки посетител в главен герой на личната му история, докато избира нещо от привлекателната витрина.
Кокетната ѝ сладкарница отваря врати всяка сутрин и поздравява със сладка и ранобудна усмивка Държавната филхармония в Сибиу, разположена точно срещу нея, в концертната зала „Талия“, която дава началото на първия театър в Румъния, построен в края на 18. век в Дебелата отбранителна кула, част от крепостните стени на града.
Какъв интересен диалог се получава, когато се замисля. Някогашното военно укрепление, отличаващо се по форма и височина от останалите кули, променя тоналността на своята първоначална идея, като културата и музиката надделяват. Приятната близост между Филхармонията и сладкарницата на Алина е в съзвучие с добрия вкус, подчертан от творческата изява на артистите в тях.
И както музикантите свирят емоционално и по ноти вълнуващи композиции, така и Алина следва пътя на страстта и дарбата, докато се сбъдва мечтата ѝ да отвори сладкарско ателие за сплотената общност в Сибиу.
С ментов вкус и розов привкус бароковата ретро къща, в която тя твори чудеса от захар и фантазия, ни привлича още отвън с необикновената пастелна окраска и пищната цветна декорация, които са като обещание за нещо друго.
Нека уличният часовник не ви стряска прекалено, защото той не е тук, за да отброява оставащите минути, а за да разказва историите за най-сладкото време от деня, когато приемате хубавите емоции като подарък от живота.
Съвършено изваяните десерти от ръцете на истинска сладкарка, каквато е Алина, са оставили разноцветни пръски от симпатични отпечатъци с характер върху дрехите ѝ – малко мадагаскарска ванилия – тук-там, малко бита сметана и малко млечен шоколад.
Това само ми подсказва, че Алина е силно влюбена в своето призвание, а то е мил спомен за онези най-скъпи и сантиментални моменти в дома на баба ѝ и дядо ѝ, изпълнени със светлина, аромат на детски закачки и прясно изпечени бисквитки, поръсени с щипка сполука занапред.
Когато ни предлага да пробваме последното ѝ творение – кремообразен сладолед, кацнал като рошава снежна шапка на върха на вафлената фунийка, се чудя на кой друг майстор сладкар в Румъния, ако не на талантливата Алина, би му хрумнало да измисли толкова необичайна комбинация от пушен бекон със сланина, сушени домати и карамелизирани слънчогледови семки, потопени в пухкаво крема сирене. Изтънченият вкус е в усещането: приятно сладко и солено, леко кисело, ненатрапчиво опушено и малко хрупкаво.
Алина, която е героиня и в репортаж на телевизионния канал Antena 3 CNN, се вдъхновява от класически рецепти в старинна книга от 1960 година, но артистичната ѝ природа претворява класиката в нов прочит с лирично-носталгичен оттенък. Може да пренесете чувството и в сърцето на любим човек, като го зарадвате с причудлив десерт, грижливо опакован в романтична кутия от гладко кадифе в цвят бордо. А това вече е началото на един уютен разговор в историята на някой друг, прекрачил за първи път прага на сладкарницата на Алина, за да разкаже неочаквания вкус.
Докато се двоумя кое пакетче с ръчно приготвени соленки да избера „за из път“, тя ни изпраща с дружелюбна и непринудена усмивка от родното ѝ Сибиу. А то е като дълбоко вкоренено дърво, в чиито корени съжителстват култури, вкусове и контрасти, сякаш приличат на фините пластове многолистно тесто на деликатно подсолените печива.
И така от геврече на геврече и от една великолепна пръчица с кашкавал на друга – още по-нежна и крехка от предишната, дългата ни разходка в града продължава към Големия площад (Piața Mare).
Кулата на Съвета, построена през 13. век, е онази впечатляваща находка в стария исторически център, която оживява отдалече единствено във въображението ни, подплатено с визуалното ѝ копие върху платното, опасващо новата архитектурна реставрация.
Около прекрасния площад „Хюет“ (Piața Huet) ще забележите проход със свод, разделящ Горния от Долния град, до който ще ви отведе поредица от стълби, които се спускат плавно надолу. В подножието на градския пейзаж, точно сега, когато светлините започват да блестят и да премигват в сумрака на приказната вечер, може да погледнете назад и да си представите как се изкачвате нагоре, докато се сливате с готическия силует на Лутеранската катедрала.
В началото на Долния град, увлечени от непознатото, за да почувстваме още една част от живата същност на Сибиу, преди да се качим на цветния мост над река Цибин, се натъкваме на градския фермерски пазар.
Кулинарните традиции, културното и етническо разнообразие, както и изкусителният облик на регионалната храна, която идва от земята, са удостоени със званието Европейски гастрономически регион през 2019 година.
Алпийските планински пасища, чистият въздух в Карпатите и семейните рецепти, предавани от поколение на поколение, допринасят за изключителното изобилие от добре узрели сирена, всяко от тях със собствен темперамент, гъделичкащ небцето до неузнаваемост.
Винаги ми е било твърде любопитно какво мога да открия сама, когато попадна в нов град. Ако малката бакалия на Мими на пазара е отворена, когато сте в Сибиу, отбийте се в нея и ми разкажете за живописните пейзажи наоколо, след като опитате нещо традиционно, което овкусява всяка трапеза в Трансилвания. Между разпукнатата коричка и бухналата мека сърцевина на прясно изпечения хляб, който ухае на селска идилия, пъхнете тънко парченце сирене, което ще добави ароматен завършек на дългия ден.
Може би щастието е в простотата. Може би тогава е пълно, като в приказката за житената питка на писателя Ангел Каралийчев, която се търкаля до замръзналата нива в бабиното въображение, преди да се прибере обратно у дома, открила утеха в обещанието на житното зрънце, на което му предстои да покълне напролет.
И тук, както в живота, е важно да си спомняме откъде идваме, когато се озовем на вълшебно място, на което сме искали да бъдем много преди това. Отдавна, когато баба Виолета, дочула за категоричния отказ на моите родители, който не подлежи на обсъждане, ме подкрепя с думите: „Отиди! Това ще е първата ти екскурзия в чужбина. Ще намеря пари.“
Истината е, че баба изпълни своето обещание в онези години, но по някаква неизвестна причина, за която мога само да гадая, училищното пътуване и първата обиколка около света се провалиха.
Е, оказа се, че Сибиу е градът, в който думата „първа“ се откроява, но може и да се преобразява толкова пъти, колкото пъти се повтаря: първото румънско пътешествие, което ще продължи с нови преживявания и истории от Брашов, Сигишоара и Букурещ. Първото училище в Румъния, първият театър, първата фабрика за хартия, първата аптека, първият зоопарк, първата отпечатана книга на румънски език, първият музей в двореца „Брукентал“, първото кино на открито, първият фолклорен ансамбъл. Има и още, но чугуненият мост е последното от всички първи неща в траекторията на това пътешествие.
Вълнуващите истории на хората от занаятчийските гилдии, които са живели тук и са вдъхнали творчески дух на града през Средновековието, още туптят в сърцето на Малкия площад (Piața Mică), който е като продължение на Големия, но сякаш излъчването му е по-очарователно. Вероятно тайната се крие в Моста на лъжите, кокетно разположен между двата площада.
Донякъде изумена от произхода на името на колоритния мост, украсен с неоготически и геометрични фрагменти, търся историята отвъд легендите. Игра на думи се оказа и тук, затова ще я разкажа. Мостът е изграден върху лежаща конструкция, а не върху стълбове, както се очаква. Местните жители се заиграват със звучната препратка в немския език, като така е заличена разликата в думите. Лежа. Лъжа.
Може би някои от двойките, заключили тук своето вечно обещание за любов, преди това са запечатали при Алина със сладка целувка онзи изпълнен с нежност поглед помежду им.
Ето я и най-популярната легенда: ако излъжеш за нещо, може и да не е нарочно, а неволно, благородно и по човешки, когато се качиш на моста, той ще се срути изведнъж. Но може и да се разклати. Съвсем лекичко – за по-дребните лъжи. Люлеейки се – за по-големите. Като в ритмичен конски тръст – за най-опашатите. Отидете и вижте къде е истината.
Между другото, докато обикаляте Сибиу, може да подправите разходката из града с апетитни covrigi, както тук се наричат брецелите. И вместо с морска сол, мак и сусам, моето неповторимо геврече, през което мога да видя дори колко е малък светът, завързан на възел, е с леко запечени семенца от ким от сладкарницата на Алина.
В този възхитителен момент, приютен в последните златисти минути на залеза, когато лъжовното и истинското възприятие на всеки пътешественик, дръзнал да потърси нещо извън познатото (не)удобство на днешния свят, се чудя: дали и онзи жълт ретро фиат, паркиран на улицата пред зелената къща, е на същия Паоло с ресторанта на Големия площад? За какво ли ми е този наглед глуповат въпрос в края на историята, щом още не съм хукнала натам, за да намеря поне един удовлетворяващ отговор.
Ако бях с памучна жълта рокля, а навън беше още слънчево лято, щях да се кача отпред и с въртеливи движения, които описват пълно щастие около малката дръжка на вратата, да сваля бавно стъклото, да се понаместя на меката кожена седалка, докато то едва-едва проскърцва, а после да потегля отвъд крепостните стени на града, намирайки една от онези пасторални картини, в които се съдържат достатъчно прости отговори за изначалния смисъл на живота, в който баба, с присъщи за нея обикновени думи, ми казва: „Хич не го мисли“. Преди това да не пропусна, в случай че още не сте се досетили, ще отворя широко „клепачите“ върху керемидения покрив, за да проветря къщата на Паоло през моите очи.
Viața dulce – с румънски вкус за сладък живот, но с италиански привкус на La Dolce Vita.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Виж още истории от рубриката „Излет“ тук.
