Отправям взор към любимата Рила и вървя, вървя, вървя, докато не стигна до познатата хижа в подножието на връх Мальовица. Горската пътека е осеяна предимно с големи скални отломки и малки камъчета, провиращи се навсякъде, затова разходката по нея е по-приятна през зимата, поне за мен, когато земята е като мек и пухкав снежен килим. Но всеки път, изкачвайки се плавно нагоре, не пропускам да се удивя на божествената пъстрота, която може да откриеш само в красивите очи на лятото. Наново и отново.
Зеленото е наситено, розовото е ярко и се извисява по стъблата на теснолистната върбовка, популярна като чай Иван, пурпурното е дива теменужка в гората и мил детски спомен, жълтото е в щастливото изражение на слънцето и топлината на юли.
А небето…, небето е облак от сладък памук, кацнал върху тънка дървена клечка, която наивно дете стиска толкова силно с миниатюрните пръстчета на лявата си ръка, че ноктите му се забиват до болка в нежната длан. Като че ли с дясната се опитва бързо да разкъса на безформени парчета някои от безмилостните илюзии, с които ще се раздели, когато порасне. Но това не го знае в този момент. Сега яде просто захарен памук, усукан около дълга клечка.
Виждам сърце във висините, не е само едно, върхът е от камък, но около очертанията му, изглежда, любовта се рее свободно във въздуха над острите зъбери, като птиче пърха, пърха с криле.
С обикновени маратонки съм, преминали през какво ли не, сякаш изключвам, че с туристическите обувки ще ми е по-удобно тук. Забравям и резервната тениска у дома, но си мисля, че това са дребни несполуки, имайки предвид къде се намирам. Усещам известно напрежение в мускулите и в колената, но знам, че ще отмине.
Насладете се в тишина на пейзажа, на всяка тревичка и жив цвят, далеч от шумните неща в деня. А сега си представете и ромоленето на изворната вода в бистрата река, която не спира да се движи покрай препятствията по пътя ѝ, понякога ги заобикаля, понякога преминава през тях и продължава.
Домашните сандвичи са още по-апетитни на такава надморска височина, вкусът е в желанието, с което ги приготвям рано сутринта. Раницата е по-лека, почти нищо излишно не нося на връщане. Усмихвам се на онези родители, опитващи да убедят с мотивиращ разговор момиченцата и момченцата, на които ходенето им е омръзнало. Някои им обещават предметна награда, а други им казват, че остава съвсем малко до хубавата гледка от хижата. Така е.
Това е моята кратка история от събота, макар и гледките да са същите, вашата ще е различна и истинска, ако отидете и почувствате природата отблизо. Сещам се за репликата, която дочух от една жена, слизайки от хижа “Мальовица”: “Водата ми свърши, няма страшно, ще си налея от някое поточе. Там е чиста.”
Животът, който се променя с ритъма на всеки сезон, е прост и дълбок по своята същност. Ако погледнем от тази му страна, може би всичко ненужно ще започне да избледнява, защото ярката светлина ще го заслепи с истина.
Вървя, вървя, вървя, не очаквам никаква награда, нито напразно обещание. Там е чисто. Движа се от любов.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Още фотомоменти от “Мальовица”
Виж още истории от рубриката “Природа”: тук.
