Живописният път до Охридското езеро е прекрасна разходка сред планините на Северна Македония – из заоблените хребети, вълнообразните извивки на обагрените в лятно-есенни нюанси хълмове, чак до острите върхове, които отдалеч изглеждат недостъпни и твърде сурови, но въпреки това са привлекателни.
Желанието ми да се свържа с природата, хората и местната култура по един осезаем и смислен начин, усещайки колко много ми дава тази връзка в момента на преживяването, а и след това, е онова интуитивно чувство, което ме кара да пътешествам, опознавайки живота в дълбочина – такъв, какъвто е.
Наслаждаваме се на възхитителните гледки през деня, а пътуването – от отбивка на отбивка – е толкова очарователно, че пристигаме в град Охрид привечер, за да го видим как блести в хиляди светлини и дъждовни капчици, тихо ромолящи в езерото.
Всяко откритие по пътя е нещо запомнящо се, което пробужда още по-голямото ми любопитство към непредсказуемото, а то е вълнуващо търсене в реалния свят. Утрото е пред нас.
Разхождайки се по калдъръмените улици в Стария град на Охрид, който е в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО, изпитвам по-скоро умиротворение, а не толкова вълнение – уютно и безмълвно е рано сутрин, а обиколката е като в кръг. Денят подсказва, че ще вали. Знаят го и лодките за риболов, а и тези за разходка са близо до брега на Охридско езеро.
В града на светлината, както е известен Охрид, нищо не може да ни изплаши. Античното му име е Lychnidos, произхожда от гръцката дума λύχνος – „лампа, фенер“. Традиционните фенери в Стария град олицетворяват архитектурния стил на охридските къщи, като това завръщане във времето не може да се каже, че е случайно. Точно обратното е. Фенерите отбелязват невидимата граница между тъмнината и светлината във всяко денонощие, между тъмното и светлото във всяка душа.
Първата електрическа улична лампа в Охрид е поставена през 1916 година от австрийската армия, която е била настанена в града в периода на Първата световна война. Изведнъж неосветените градски улици засияват вечер, така е и до днес.
Ето как, когато човешката мисъл отдаде дължимото на историята и характерната архитектура, уважавайки културното наследство, може да бъде постигната хармония между миналото и настоящето – хармония, която ще откриете и ако се отправите на приключение сред природата.
„Може да се каже, че бялото представлява светлината, без която никой друг цвят не може да бъде видян.“
Леонардо да Винчи
Още преди пътуването си наумих, че искам да посетя ателието за ръчно изработена хартия в Охрид. Както се оказа, музеите, посветени на хартията, не са кой знае колко, а в този ще ви покажат нагледно как целулозните влакна се превръщат в хартия.
Ако познавате рисунъка на всяко дърво отблизо, може би ще го различите и върху готовия лист – някои са искрящо бели, а други са с топъл жълтеникав оттенък; някои се радват със свенлива усмивка по краищата, шепнейки: „вземи ме, за теб съм“, а други са леко назъбени накрая, като така подчертават през какво са преминали, за да стигнат дотук. Има и такива, които със своя произход, появявайки се на бял свят, оставят уникален земен отпечатък от буквите, изписани върху тях.
Наблюдавайки с отворени сетива как фините растителни стърготини, потопени във водата на старата ръчна преса, изплуват върху ситото, изследователят в мен проговаря, за да си обясня онова, което не е очевидно – хиляди микроскопични частици и хиляди нишки, показващи силата на здравите връзки между целулозните молекули, сила, приличаща донякъде на истинското приятелство, което никога не се разпада.
Ако погледнем живота под лабораторен микроскоп (правила съм го безброй пъти), ще узнаем достатъчно за уязвимостта и красотата на човешките взаимоотношения. Без тях, колкото и светът да придава прекалено значение на дигиталните технологии и виртуалното, човешкото е немислимо и не може да съществува дълго.
Разходката ни продължава извън Стария град на Охрид, но преди това ще хапнем вкусна рибена чорба с билки в ресторанта на хотела, с гледка към боровата гора и кристалното огледало на езерото, което синее ли синее между вечнозелените корони на дърветата. Кратката почивка, в която разменяме впечатления, си струва, колкото и всичко, което ни предстои да видим наоколо.
Тези три букви са способни да ме изпълнят с нестихващ ентусиазъм, откакто се помня е така. Наблюдение и търпение. Търпение и наблюдение. Невинаги е било така.
Понякога, когато пропуснем някаква характерна забележителност, включена във всички туристически програми, обикновено се натъкваме на нещо непознато, отклонявайки се от обичайното. Съвсем близо до града е природната местност „Свети Стефан“, кръстена на скалния манастир, до който ни отвежда пъстра горска пътека.
Между сърцевидните тъмнозелени листа, прошарени със сребристи ивици, напомнящи тези на бръшляна, се открояват крехките и нежни розови венчелистчета на дивата циклама, силно извити назад – те са като криле. Изумителната прелест на есента се е сгушила в топлата прегръдка на октомври, гората над Охридско езеро не е омагьосана, но е твърде вероятно да ви омагьоса. Ако не се откажете тук, има още какво да видите след нея.
Леко стръмното изкачване нагоре е съпроводено с ново откритие – от широкия коларски път, водещ до съседното село, като на длан се разкрива безкрайността на обаятелния хоризонт – въздух и вода, вода и небе – от дясната страна е град Охрид, а отпред – Охридско езеро.
Понякога, съзерцавайки живота в миговете тишина, си мисля, че често Бог е в нея. В необикновената църква „Света Богородица Перивлепта“ се усеща особена чистота и спокойствие на духа, които ще ви изпълнят отвътре, ако оставите излишното отвън. Щастие е да влезете и да останете колкото пожелаете със себе си.
Ако бях подминала този храм, щях ли да разбера за неповторимите артефакти зад външната фасада, които пораждат въпроси, а донякъде и обрат в познатата история. Любопитно е, че до 1960 година вътрешните стени са били напълно черни, като не са подсказвали какво се крие под тях.
„Важното не е как хората те гледат, когато си на сцената, а как ти гледаш на себе си. Ако се чувстваш и изпълняваш ролята си като артист, значи си артист. Независимо дали излизаш пред хиляди души или пред сбирщина пияници. Артистите са като светулките – носят светлина, която ги кара да блестят. Но тази светлина е и проклятие. Защото не можеш да я изгасиш. Тя е вътре в теб. Трябва да излезе, и ако не го направи, сърцето ти повяхва.“
Из филма „Разказвачката на филми“
Перивлепта означава Всевиждаща. Така е изографисан целият живот на Света Богородица – сякаш ни вижда от всички страни, сякаш иска и ние да я видим от всички страни. И това е напълно възможно, защото фреските в църквата не са просто запазени стенописи с изключителна художествена стойност от края на XIII век, а живи истории, огряващи лицата на светиите с чувства и емоции – артистичен подход, който е характерен за Ренесанса.
Ако се вгледате в перспективата на образите, майсторски изографисани от гръцките художници Михаил и Евтихий от Солун, ще се доближите още повече до триизмерните житейски сюжети. Нали си спомняте формулата на белия лист? Когато японски специалисти пристигат в Охрид, за да продължат реставрацията, те използват ръчно изработена хартия, която попива влагата и саждите, наслоени от паленето на восъчните свещи, разкривайки непокътната ценност от Палеологовия Ренесанс. Наистина си заслужава да отидете, да видите и да чуете историята.
Понякога си мисля, че Животът е като пеперуда – лети над нещата, търсейки причина да остане още в Охрид, защото му се иска да го харесаме, да погледнем на него с други очи и да го заобичаме в тях. Да си кажем: ето това е – как виждаш нещата сега, не после, не утре, не вчера. Ако опитате да прочетете „виж“ наобратно – поне веднъж, буквата Ж ще се превърне от последна буква в края на думата в голяма истина върху белия лист, която не е напуснала учителите Свети Климент Охридски и Свети Наум до сетния им дъх в града на светлината.
Като столица на Първото българско царство и просветен център на Охридската книжовна школа, Охрид живее напред, сякаш е момичето, чиито крака пеят, когато… Но това незавършено изречение е от онази история, в която ще разкажа Братислава по Коледа.
~ ~ ~
Покрай брега на Охридско езеро годините са разпилели дребни камъчета, без да подозират, че някога и някъде ще се съберат отново – за да се променят заедно у дома. Връщайки се в онзи единствен миг, оставил следи и трайни спомени, не се съмнявам защо бях там, а сега съм тук. Там – тук. Тирето между тях е глътка въздух в настоящия момент, то е онази пауза, която сближава всяко разстояние и освобождава творческия потенциал.
Вярвам, че въображението е невръстно дете, което си играе със света, който му харесва, когато поиска. И така, докато се радва на най-простите неща, открива, че най-ценните съкровища, които малко хора търсят, са навсякъде. И колкото повече ги забелязва, толкова повече се множат – като разноцветните камъчета в прозрачното езеро, които с неправилните си форми разказват чудни истории от Зората на Живота. И нито една от тях не е като предишната, но когато се срещнат – просветляват отвътре Човека. Жив е. И започва да вижда.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Още фотомоменти от Охридско езеро
Разходете се из уличките на Стария град
Виж разходката с лодка по каньона Матка: тук.
