Денят започва като ярко ветрило, изпъстрено с японски вишневи цветове. Вплетено между пръстите, утрото се носи тихо и спокойно по течението, пътувайки към Метеора. Въздухът е топъл, но не прекалено – сякаш в него се промъква лек полъх.
Историята, която ще ви разкажа, е наситена с настроение, пленяващи вкусове и божествени ухания. Тя се разгръща с всяка хапка от хрупкавата бугаца в пекарната на ъгъла в Солун, а преди това оживява с нежния крем на ваниловия сладолед от фермерско козе мляко, който неусетно ни пренася до слънчевите поляни около Серес, усещайки как искрящите капчици сутрешна роса блестят и трептят по младата трева. Нещо, което накрая ще те накара да се усмихнеш – просто защото си там, където си в момента.
Обичам козе мляко. Харесвам плътния вкус на узрялото сирене в саламура, ефирната мекота на прясното сирене, свежото кисело мляко, както и землистия характер на твърдите, отлежали сирена.
Но не съм си представяла, че някога ще опитам толкова копринен и кремообразен сладолед от козе мляко, че ще ми се прииска да се върна за още. Истинското е лесно доловимо, защото нито за миг не прекъсва онази важна нишка със земята, от която идва. Запитах се: възможно ли е сладолед да събере в себе си вкус и история?
Може би затова краткият престой в Солун ни отвежда до скрито съкровище в сърцето на града, преди да продължим към площад „Аристотел“. Оживените улици навсякъде си приличат, но когато вървиш с отворени очи, неминуемо ще откриеш нещо, което си заслужава да бъде споделено. Нещо, което се отличава с искряща белота, която ме свързва с историята на Демостенис и съпругата му Катерина.
Пътешествието, вдъхновено от голямата им любов към свободното отглеждане на кози в естествена среда, започва от възродената ферма на историческото Земеделско училище в Серес, за да стигне до нас като чудесен айрян и необикновен сладолед в хрупкава вафлена фунийка.
Виждате ли как небесносиньото и тревистозеленото се съчетават върху бутилката…? А нима това не са цветовете на живота?
В тази история, както се случва в почти всички истории, чиито корени са вплетени дълбоко назад, духът на семейната топлота е пренесен в неподправения вкус на настоящето. Демостенис не е забравил традиционното гръцко мляко с ориз, приготвено от майка му, когато е бил дете, претворявайки го в рецепта за ризогало, изписано по толкова романтичен начин върху опаковката:
Нали знаете какви чувства изпитвам към изящните букви?
Докато допиваме последните глътки айрян, разхлаждайки неумолимата жега в ранния следобед, се сещам как известният гръцки готвач Акис, познат в България от телевизионните предавания „Кулинарната обиколка на Акис“ и „Печивата на Акис“, непрекъснато повтаря: „Опитайте бугаца в Солун, опитайте бугаца в Солун.“ Но как да се насладиш на всички вкусове, когато разполагаш едва с два часа?
И бугаца се изписва красиво на гръцки, нали?
Вярно е, че тя прилича донякъде на българската баница, но преживяването е различно – в това се убеждаваме, когато я нарязват на квадратни парченца пред нас, а след това я сервират в картонена кутия, обвита в шумоляща хартия, която попива излишната мазнина. Поднесена с две десертни вилици, бугацата със сирене е съблазняващо удоволствие – храна, която идва отдалече и се предава с поколенията, засищайки и тялото, и душата. Защото, повярвайте ми, твърде често гладът не се задоволява само с едното, колкото и невероятно да ви се струва.
Бугаца прекосява географските граници на Турция, за да разкаже човешките истории на гръцките преселници, напуснали страната след подписването на Лозанския мирен договор, но донесли вкуса, който обичат, първо в град Серес, а след това и в Солун. Ето защо Акис повтаря: „Опитайте бугаца“, а Евлия Челеби, османски пътешественик, поет и автор на пътеписи, живял през 17. век и обикалял Османската империя, я споменава в своите записки, изпълнени с всякакви впечатления.
Пристигайки в курорта Паралия привечер, плажът е изпъстрен с шарени чадъри и още по-шарени хора, но като че ли искаме да се гмурнем по-скоро в някои от уличките наоколо, отколкото в морето.
Така ще попаднем на първия натурален сапун на фабрика „Папуцанис“ (Papoutsanis) – рецептата е от далечната 1870 година, колкото и да ви звучи изненадващо, тя е все още същата. Ето я: осапунен гръцки зехтин, вода, морска сол от Егейско море и лимонена киселина. Ето го:
Желанието ни е да се поразходим преди вечеря, но извън бъркотията на курорта Паралия. Отдалечавайки се от соления полъх на морето и от централната пешеходна алея, ще се озовете на тиха уличка, в края на която е ресторант „Мария“. Ще го разпознаете веднага, неповторим е, тук идват предимно местни хора, както и туристи от Румъния, откъдето е Мария, която живее отдавна в Гърция.
Ако напиша, че сме го открили случайно, ще излъжа. Точно обратното е. Разглеждайки картата на Паралия, бях привлечена от кадър на лежерна веранда, гледаща към полето, с бели хартиени покривки, по краищата с тъмносин кант от котви и преплетени корабни въжета около тях. И тук ще почувствате онзи жив балкански дух, който витае, когато цялото семейство на Мария е наоколо, а тя е в кухнята, за да ни приготви сувлаки. Попитах, не си измислям.
Вечерята в Паралия е от онези очарователни изключения, които доказват, че когато се довериш на вътрешния глас, рядко може да се обърка нещо. Сувлакито на Мария е крехко, апетитно и сочно, нанизаните парченца почти се отделят, може да ги хапваш директно от дървеното шишче – ритуал, запазен в хилядолетната история на ястието.
Много древни писатели и философи, като Омир и Аристотел, правят препратки към подобни ястия с печено месо на жарава, напомнящи днешното сувлаки. Затова не е учудващо, че то се продава и от търговци в Константинопол, като към месото е добавена пита с хляб. Каквито и да са корените му, сувлакито се е превърнало в най-любимата улична храна в Гърция.
Мария, ще се върна в ресторанта, за да си хапна от твоята портокалопита.
С уважение към кулинарното наследство на Гърция и хората, които пазят старите рецепти, на следващата сутрин се отправяме към манастирите на Метеора, обект на Световното наследство на ЮНЕСКО. Хоризонтът, който се разкрива, когато наближаваме, подсилва вълнението в Тесалийската равнина. То нараства с всеки изминат километър, сякаш е в синхрон с въртенето на гумите на мотоциклетите пред нас. Увличайки се от пътя, разстоянието до върха се стопява.
Отдавна мечтая за великолепието на тези отвесни скали – „горе в небесата“, извисяващи се над град Каламбака като някакви добри великани от камък, които не помръдват. Но когато се доближиш достатъчно до тях, без да изпитваш никакъв страх от могъщата им сила, те обгръщат – макар и без думи – и ти шепнат в ухото, за да ги чуеш отвътре. И това се случва единствено тук.
Щастлива съм, че умея да се възхищавам и на малкото, и на голямото. Изглежда, че те завинаги ще останат свързани в съзнанието ми, както всяко от онези над сто стръмни стъпала, издълбани в канарата, които ни делят от най-високия от шестте действащи православни манастира.
До Големия Метеор, както наричат храма „Св. Преображение Господне“, може да стигнете по причудлива пътека. Живописна като в детска приказка на Андерсен, китната зелена перелина, с която внушителните скали са се наметнали в началото на лятото, е в унисон с удивлението ми от пейзажа.
Освен иконите и стенописите в църковния храм, в манастира е запазена и монашеската трапезария от 1557 година. Тук ще видите кухненските съдове и прибори, огнището в центъра, както и опушения таван. И навярно ще си представите онези години, пламъците при разпалването на огъня, топлината на жарта и надигащата се пара от гозбата в железния съд. Със светлината, която се прокрадва, очакването на монасите е нараствало всеки път, защото в миналото изкачването дотук е било по въжени стълби и мрежа, изтегляна с макара от върха.
Когато излезете навън и тръгнете надолу по пътеката, ако имате късмет, поглеждайки нагоре, ще забележите, че някои неща не изчезват напълно, а се променят с пътуването – както Земеделското училище в Серес, изкусителната бугаца в Солун и пилешкото сувлаки на Мария в Паралия. А други, като сапуна със зехтин и ризогалото на Демостенис и Катерина, остават същите.
В началото на лятото животът ми подсказа отново, че има повече от една страна, разгърна се като ветрило, пътешествайки из останалите светове, които ухаят, звучат и разказват.
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Историята не е обвързана с партньорска публикация, отразява само личните впечатления на автора.
Виж историята от Атон: тук.