Изпуснати ключове
Малката жена
строи клетки за всеки,
когото
познава.
Докато мъдрата,
която свежда глава,
когато луната е ниско,
продължава да изпуска ключове през цялата нощ
за
красивите
необуздани
затворници
Хафез
Тази книга не премълчава нищо.
Тази книга казва почти всичко.
“Почти”, защото всички сме различни и имаме собствена представа за живота. Гленън Дойл е толкова откровена, че разголва себе си между страниците, за да разкрие нещата от невидимия ред вътре в нас, в който може да открием дълго търсени отговори на важни въпроси.
Въпросите
Какво обичам?
Какво ме кара да се чувствам жива?
Какво е красотата за мен и кога намирам време да се изпълня с нея?
Коя е душата под всички тези роли?
Понякога имаме нужда от известна неяснота във външното проявление на света, за да се вгледаме по-дълбоко в истинността, която витае в нас, да притихнем и да се вслушаме в себе си.
Трите теми в „Неопитомена“*
Клетката
Ключове
Свободна
„Ние можем да правим трудни неща.“
Това е житейската философия на Гленън Дойл – активист, оратор, мотивационен лидер. Майка на три деца, която се опитва да преодолее неравенството в света, като създава благотворителната организация Together Rising.
Книгата е като съкровена изповед, разказана в интимни истории и емоционални преживявания, които често звучат неудобно, когато някой се осмели да ги изговори на глас. Но не бива да ги избягваме напълно, все едно не съществуват, защото когато свалим маските на предразсъдъците, едва тогава започваме да живеем истински, без да изоставяме това, което сме.
Струва ми се, че всяка жена може да открие по нещо от себе си, когато се потопи в личния свят на Гленън Дойл, както направих аз. Така се върнах към една история от детството, която едва ли ще забравя някога, защото белезите от нея, макар и невидими, са още тук, за да ми припомнят коя бях и каква съм сега.
Историята
– Косата ти боядисана ли е?
– Още не.
– Защо ми пращаш тази снимка? – учудва се Иво.
– За да ме имаш.
– Тъкмо щях да те питам за белите коси отпред.
~ ~ ~
Боядисвам се рядко, може би два пъти в годината. Така се уча да не изпитвам неудобство от белезите на времето, които с годините стават все повече. Те са тези, които разказват целия ми свят. Моят. Нашият, в който се имаме един друг.
Мисля си, че мога да прикрия всичко отвън, но себе си няма къде и как да скрия отвътре.
Бях в десети клас, когато на мама и хрумна идеята да ме заведе на преглед при пластичен хирург, който да поправи стърчащите ми уши, – с мое съгласие.
Изтърпях всичко. Упоиките. Странното усещане, когато някой рисува с маркер по кожата ми, за да очертае формата. Нетърпимата болка след това. Успокоителното хапче през нощта. Превръзката на главата, която трябваше да нося в продължение на две седмици, докато си стоя у дома.
Естетичната операция не беше толкова успешна, колкото очакваше младата лекарка, специализирала в чужбина в началото на деветдесетте. Тогава тя предложи втора операция – този път – безплатна, но аз отказах, въпреки че разбирах мотивите на мама. Нямах нужда от повече излишни шевове, които ме поправят. Нито се срамувах, когато някои от момчетата в училище ми се подиграваха. Беше по-важно аз да се приема, отколкото да бъда приета от останалите.
Така се научих да нося белезите си. С всяка малка бръчица около очите, осъзнавам, че в тях се крие очарованието на живота, който сам по себе си е шедьовър.
~ ~ ~
Наскоро открих няколко от черно-белите снимки от фотото, които бяха необходими на хирурга преди операцията. Загледах се отвътре навън. Различни гледни точки, различно усещане. И пак се намерих – някъде отвъд обичайните представи и чуждите очаквания за красота, които понякога изопачават истинската ни същност, като ни карат да се чувстваме несъвършени.
А нима не се раждаме точно такива – уникални и различни, както Бог ни създава, за да ни обича – такива, каквито сме.
~ ~ ~
– Приятен ден, момиче!
– На момиче ли ти приличам още?
– Всички сме момичета.
И мама също, особено в моментите, когато разделя косата ми на две опашки, прихваща я с метални фиби тук-там, а след това ми връзва големите бели панделки, които прикриват непокорните ми уши. Така се чувствам
Но тогава още нямам представа, че ще порасна такава, а после ще се променя, за да се върна при себе си.
~ ~ ~
Ето какво казва Гленън Дойл за болката:
„През последните 18 години научих две неща за болката:
Първо: мога да почуствам всичко и да оцелея.
Второ: мога да използвам болката, за да израсна като себе си.“
За смелостта
„Смелостта не означава да изпитваш страх от нещо и да го направиш въпреки това.
Да бъдеш смел означава да живееш отвътре навън. Смел означава във всеки несигурен момент да се обърнеш навътре, да потърсиш Знаенето и да му дадеш глас.“
„Да си смел не означава да питаш тълпата какво е смелост. Да си смел означава да решиш сам за себе си.“
„Да бъдеш смел означава да се откажеш от всички останали, за да бъдеш вярна на себе си. Това е обетът на едно уверено момиче.“
За нашата неопитомена същност
Всеки от нас е роден, за да създаде нещо, което досега не е съществувало: начин на живот, семейство, идея, изкуство, общност – нещо съвсем ново. Ние сме тук, за да представим цялата си същност, да наложим себе си и идеи, мисли и мечти за света, оставяйки го променен завинаги от това, което сме и което споделяме наяве от дълбините си. Така че не можем да се изкривим, за да се впишем във видимия ред. Трябва да освободим същността си и да гледаме как светът се пренарежда пред очите ни.“
За въображението
„Нашите умове умеят само да измислят извинения; а нашите въображения са разказвачи на истории. Така че, вместо да е питаме кое е правилно или грешно, трябва да се запитаме:
Кое е истинско и красиво?
Тогава въображението ни се надига вътре в нас, благодари ни, че най-накрая се допитваме до него след всичките тези години, и ни разказва история.“
„Най-истинският, най-красивият живот никога не е обещавал да бъде лесен. Трябва да се откажем от лъжата, че животът трябва да бъде лесен.“
За хората
Ето какви са хората. Всички сме толкова объркани и толкова благословени. Животът е толкова брутален и толкова красив. Животът е безмилостно красив. За всички нас. Сега си спомням. Ако искате да сте уморени и вцепенени, гледайте новините. Ако искате да останете хора, четете писма. Когато се опитвате да разберете човечността, потърсете информация от първа ръка.“
За работата и почивката
„Упоритата работа е важна. Както и времето за игра и непродуктивността. Моята стойност е обвързана не с моята производителност, а с моето съществуване. Аз заслужавам почивка.“
За гнева
„Гневът ни доставя нашите граници. Нашите граници ни доставят нашите вярвания. Нашите вярвания определят как изживяваме света.“
Какво се случва, когато си вярваме повече?
„Виждала съм какво се случва в света и в нашите взаимоотношения, когато жените станат равнодушни, покорни, тихи и малки. Жени, които жертват себе си, създават ефективно общество, но не и общност, която е красива, истинска или справедлива. Когато жените изгубят себе си, светът губи пътя си. Нямаме нужда от повече себеотрицателни жени. В момента се нуждаем от повече жени, които са се отърсили напълно от очакванията на света и са изцяло себе си. Това, от което се нуждаем, са жени, които си вярват. Една жена, която почита напълно своята същност – знае и се доверява достатъчно на себе си да казва и прави това, което трябва да бъде направено. Тя оставя останалото да изгори.“
* “Неопитомена”, издателство “Лайфтайм Пъблишинг“, 2022, преводач: Ралица Игнатова
Снимки към историята “Неопитомена: Ние можем да правим трудни неща: Pixabay и личен архив
Откъсите от “Неопитомена” са публикувани със съгласието на издателство “Лайфтайм Пъблишинг“.
Виж историята “Есента ме обича несъвършена”: тук.