~ ~ ~
„Идваш ли? Полетът е от Пловдив до Братислава.“
Вечер в най-любимия град на щастието. Летим в нищото и при всяка неочаквана турбуленция, а тя винаги е такава за пътниците на борда, откривам себе си в морето от емоции, осъзнавайки, че нито една от тях не е отсега. Всяка чертае невидима пътека в миналото на нашия свят. Задавам си въпроси, прескачайки мимолетното.
Пилотите са от онези специални хора, надарени с възможността да събират вярата на хората, когато са във въздуха. Дали така са по-близо до вярата в Бог? Не зная. Понякога изпитвам нормален човешки страх от неизвестното. Когато го преодолея, силата на поредното изпитание ме променя, стигайки до същността на историята.
Пътувам, за да се върна в живота – „тук и сега“, каквато никога не съм била. Сякаш, когато погледна отгоре, отдолу звездите са се подредили красиво и причудливо, кацнали върху покривите, превръщайки светлината в дом, в който всеки човек живее със своята надежда и своята истина.
– Здравей, Братислава! Как си? Ще ни разкажеш ли за реката на твоя живот, твоята любов? Зная как се обича Дунав. Нарисувах тази обич, когато бях дете, с платноходка и безкрайно синьо небе. Сега моята четка са думите, изписани като букви върху хартиени лодки.
Възхищаваме се открито и говорим често за Михалската порта, не искаме да се разделяме толкова бързо с нея, след като едва наскоро тя ни разкри цялото си великолепие. В продължение на няколко дни ще влизаме неведнъж оттук; ще се приближаваме и ще се отдалечаваме безброй пъти, опитвайки се да разгледаме невидимото през лупа и да пропътуваме разстоянието до XIV век, когато средновековната порта е била част от крепостните укрепления на тогавашния град Пресбург.
За първи път ще я видим привечер и още тогава ще прозрем, че не тя ни омагьосва с достолепното си присъствие, а изящната кула, протягаща се високо, високо нагоре, като вечнозелено дърво, непознаващо пределите на растежа. Петдесет и един метра извисяване в историята, по един метър за всяка моя година. Как интересно звучи: като паралел във времето между всички пътувания. Сякаш архангел Михаил, пазителят на небесните сили, който е застанал на върха на кулата, ни подсеща, че изборът винаги е във вечната битка между доброто и злото, в умението да ги различаваме, без да вредим на себе си и околните.
Съвпаденията, за които не се замисляме, са онези неочаквани намигвания от съдбата, които превръщат живота в изключителен и неповторим.
Малката и приветлива мансарда е в облаците, във висините я привлича необяснимото. С продълговат прозорец и скосен таван, с които така и не се сприятелявам до края на дните в Братислава. Чувството за надвиснала заплаха, осезаемо най-вече през нощта, е зрителна илюзия. Птица в небето съм, мечтая през двете крила, преди да заспя, а по-късно, ако сънят е хубав, мечтата не потъва в забрава, а се съживява със зората на утрото.
Сутринта се разбужда в гъста мъгла, но зимният студ е освежаващ и приятен. В пекарната, осъмнала в най-ранобудните часове на няколко пресечки от хотела, радостта е в прясната храна и в удоволствието да я вкусим и помиришем предварително, заговаряйки случаен минувач, отбил се по-рано за обичайната си делнична закуска. В желанието си да ни покаже пътя до мястото, за което казва, че му е любимо, господинът ни се усмихва постоянно, дружелюбен е като града.
След закуската в пекарната мъглата продължава да бъде наш спътник до Братиславския замък. Загадъчно е. Небосводът е като пелена от тензух, криеща слънцето зад тайнствено було, за да изгрее навреме. Влизайки през арката на централния вход, хълмът изглежда още по-мистериозен. Със сигурност би се случило и друг път, но няма да е същото. Затова се наслаждавам на онова, което е в момента, а то не е малко. Ще пропусна прелестната панорама от възвишението към река Дунав, но в мъглата, както и в тишината, се проясняват достатъчно отговори: животът пресява най-същественото, като плътно оплетено сито, през което се промушват само най-фините частици. Съвпадения. Изключения. Свят. Въпрос.
„Пиеш ли достатъчно вода?“
Докато някои от приятелите ни разглеждат просторните зали на замъка, с Нея се отбиваме в едно от кафенетата наоколо, споделяйки впечатления от вечерта на Коледния панаир. Как павилионите изглеждат почти еднакво, но хората ги правят различни. Как лицата им са поруменели от греяното червено вино с карамфил, канела, кардамон и други сгряващи билки. Така ухае и чаят у дома; отпивам го на бавни глътки от новата керамична чаша, пишейки историята, в която пластмасовите чаши на базара, украсени с топли зимни пейзажи, не се изхвърлят безразборно в боклука, а се рециклират, хората могат да ги върнат и да получат обратно парите, които са платили за чашата.
В човешката ни природа, която ми се иска никога да не изчезва, е заложено нещо крехко и безценно – способността да изпитваме дълбоко състрадание. Наистина. В съседство с Главния площад, пред Архиепископския дворец, където е подписан мирният договор между Франция и Австрия, е изградено закрито пространство – тих пристан за майки с деца и възрастни хора, нуждаещи се от уют, топлина и празничен дух. Залата е изцяло прозрачна и декорирана с коледни звезди, които светят, танцуват във въздуха и създават весело настроение.
Всичко това носи усещане за приобщаване, а не за разделение. Като че ли в Братислава емпатията е въпрос на гледна точка, забележима дори в мълчаливото излъчване на неподвижните улични герои, какъвто е Чумил, напомнящ ни да се оглеждаме по-често един в друг, помирявайки се с различията между нас.
Преди пътуването прочетох две от любопитните легенди за неповторимата бронзова скулптура на човека, който наднича под капака на желязната шахта, облягайки се на тротоара и съзерцавайки живота наобратно. В първата история той си почива, а във втората – надзърта под полите на жените. Но има и още едно предание, за което не подозирам, когато съм в Братислава.
Ако докоснете помпона върху шапката на уличния герой, вероятно ще имате повече късмет през годината, а може и да ви се сбъдне желание, ако успеете да го запазите в тайна. Обещавате ли, че ще го направите и заради мен? За автора на скулптурата, Виктор Хулик, Чумил е хумористична препратка към 60-те години на миналия век, когато момичетата започват да носят минижупи, а той е още момче, което пораства с този спомен.
Препрочитайки за пореден път пасажа за Чумил, оставам с впечатление, че има нещо недовършено. Нали си спомняте онази история с минижупа от 60-те, на която дължината на късата пола не ѝ достига и продължава през 80-те и 90-те?
Като ученичка в горните класове понякога излизах от вкъщи с дебел панталон, a навън се преобличах под дебелото палто в черния минижуп, ушит от мама за специални случаи. Какъв по-специален случай от това да преразкажа отминалото в контекста на настоящето. Вървя трудно, не се отказвам, тясната пола се впива в слабичките ми бедра, които още повече изтръпват от минусовите температури на Северозапад. Навярно и ръцете на Чумил, свободно отпуснати върху плочките, са приклещени в хватката на зимата, но дланите му не издават нищо. Личи му, че е герой.
Когато поглеждам отблизо фигурата му, която е била обект и на кражба, и на разсеяни шофьори, виждам привлекателен господин със спокойно изражение и закачлива усмивка – мъж, застанал от светлата страна на земята. Съзерцателят. Наблюдателят. Премествайки капака на шахтата с няколко сантиметра, и той, както Михалската кула, се извисява над своето нелеко битие. Любовта е пътят, който свързва живота в едно цяло – въпрос на усет и гледна точка.
Може би ви се е случвало: подминавайки някакво място, веднага след това да направите няколко крачки назад, после да продължите, но да се върнете по-късно, защото усещането ви е било правилно. Напоследък то ме води, без да ме подвежда. Моля се да е така и занапред.
В семейната пекарна „Fertucha“ и сладкото, и соленото са като завръщане към забравения вкус – вкус, в който мога да различа от какво са направени десертите и печивата. Канела и прашинки, които полепват по кожата на лицето ми. Бадеми и напъпил розов цвят – предвестник на пролетта. Топлота и полъх на прясно изпечени козуначета. Моркови и кекс със снежна глазура. Яйца със спанак и киш с маслен блат. Усмивки. Ръце. Споделена обич.
Като човек, обичащ скритите послания зад думите, не мога да не споделя, че „Fertucha“ означава на словашки диалект „престилка“, характерна за народните носии, избродирани обикновено с фолклорни мотиви. Тази симпатична препратка към домашните печива не е случайна, както и яркият, наситен цвят на дългия шкаф, в който са подредени лакомствата. Историята е с умисъл на любов към традициите и храната, в която всичко естествено се чувства на място като това. Пълнозърнесто брашно от спелта и брашно от елда, подсладени с тръстикова или кокосова захар, сезонни плодове и зеленчуци, яйца от свободно отглеждани кокошки. И най-сърцатото – подкрепа за трудолюбивите местни фермери.
Миниатюрното кафяво захарче в бамбуковата чинийка за кафе, прилежно завито в хартиена опаковка, върху която е отпечатана престилката, е със същия рисунък, който забелязвам върху големия прозорец на пекарната, отразяващ нюансите на дневната светлина. Може би в първичния огледален образ, хванат в движение, погледът ми е уловил нещо друго, което тепърва ми се разкрива, разказвайки история с повече въпросителни, каквато е тази.
Представете си, че сте пекар през Средновековието в Централна Европа, когато занаятчийските гилдии стриктно следят качеството на хляба. Със сигурност ще знаете за необичайното наказание, което ви очаква, ако си позволите да хитрувате с теглото на хляба, както и с продуктите, от които приготвяте своите изкусителни печива. Ако хлябът е твърде лек, а вкусът му е подчертано незадоволителен, не се съмнявайте, това ще бъде оповестено публично.
Първоначално братиславските хлебари потапяли съгрешилия майстор в река Дунав, а по-късно, за да смекчат донякъде тежестта на наказанието, го спускали с клетка, закачена на кука с въже, в кладенеца на Архиепископския площад.
Истинска любов към хляба.
А нима е невъзможно? Попитайте Игнац Ламар от Братислава, познат като Красивия Наци, който през 20-те години на XX век, разхождайки се по улиците на Стария град, поздравявал и развеселявал с неподражаем чар непознатите хора, за да разсее чувствата си от една несподелена любов и да отклони вниманието си от трудното детство, което е имал.
Кавалер със стил и класа, колкото добронамерен и учтив, толкова и елегантен със своя износен фрак, игрив цилиндър, тъничък бастун и вълнен шал, увит около врата. Игнац искал да прилича на дядо си, известен цирков клоун, и донякъде го е постигнал като уличен артист, обикаляйки центъра на града, кафенетата и сладкарниците, превърнали се в арена на неговото изкуство – Любовта.
„Господин Ламар, чух, че сте се обръщали към дамите всеки път с израза: „Целувам ви ръка“, произнесен на словашки, унгарски и немски език, но днес е мой ред да ви предам нещо от тяхно име: Братислава е Жена с удивителен късмет, щом веднъж завинаги ви е срещнала на този столичен ъгъл, а вие сте я почерпили с един от всички десерти, които сте обичали да си похапвате. И макар животът да ви е забравил в своя тъжен край, изоставяйки ви самотен в болницата, вашата история е светъл лъч, с който докосвате всяко наранено сърце. И така… болката става по-поносима. Хайде, елате – ще отидем заедно за кифлички.“
За да не подминете кифличките, увлечени по романтичния персонаж на Игнац, ще ви разкажа още една история, която ще ви напомни за тях, когато ви открият. Усладиха се и на мама, на която сладкарството ѝ се отдава – въпреки че понякога не вярва в таланта си на творец в кухнята.
Историята на кифличките се ражда в края на XVI век, когато тогавашната гилдия на пекарите решава, че всички в града, които правят гевреци на Великден, ще пекат и сладки варианти в понеделник – с мак и орехи. Кифличките във формата на подкова са с пълнеж от маково семе, а тези, които са извити в буквата „С“ – с орехи.
„С“ е като половин черупка, вглеждайки се в сладкиша – половин прегръдка, за да стане цяла, нужно е едно крило в посоката на вятъра. Под лъскавата коричка е скрита нежна и крехка сърцевина, пробуждаща апетита за хубаво преживяване от първата хапка, още от първата прегръдка. Невъзможно е пекарните да направят каквато и да била размяна под прикритие, ако искат да се пошегуват с рецептата. Иначе река Дунав е наблизо.
Братиславските кифлички са със защитен географски произход и неподправено съдържание: 40% мак или орехи и 30% мазнини, замесени на ръка с напълно натурални съставки. Такива са и тестените орехчета на мама с пухкав крем, изпича ги назад в детските ми години, загрявайки металната преса върху керамичния котлон.
В някои пекарни, ако си купите повече кифлички, но вземете само една от тях, останалите ще са за хора, които не могат да си го позволят. Този обичай е започнал, когато вярата в една чаша кафе, поднесена с въодушевление, облекчава някаква част от страданието по света. Така правят и добрите истории, в които авторът не се поставя в центъра на поредното събитие, а се уповава на виждането, което може да преобърне хода на всяко пътешествие.
Идеята се заражда след Втората световна война в най-бедните работнически квартали на Неапол и е описана от неаполитанския писател, режисьор, актьор и инженер Лучано Де Крешенцо (1928-2019) в книгата „Висящо кафе. Ежедневна мъдрост на малки глътки“:
„Когато някой е щастлив в Неапол, вместо да плати чаша кафе за себе си, той просто плаща още една за някой друг; все едно предлага чаша кафе на останалия свят.“
Погледнато от ъгъла на Игнац Ламар, наследството на висящото кафе е споделена любов и надежда – пренесени с аромата на кафето в различни кътчета по земята.
Всяка дума е птица в историята на онова ято, което тепърва се подготвя за своята околосветска обиколка, защото всичко в живота се случва с определен смисъл, а не просто така.
Книжарниците и библиотеките рядко са описвани сред забележителностите в пътеводителите, освен ако не са с някаква особена историческа стойност. Но без тях: думите ще летят ли заедно? Ще стигнат ли повече истории в Градската библиотека, ако някой преди това не се е сетил да постави затворен шкаф с процеп около входа, където жителите на Братислава даряват книги?
Старата пишеща машина „Консул“, прилежно подредена като декор в друга библиотека, е в ръцете на въображаем автор във въображаем ден, който оставя отпечатъци с тракането по клавишите и изпраща послания в свят, напълно измислен от него. За да усетя вдъхновението му, прелиствайки мислено пожълтелите страници, не се нуждая от логическо познание.
Птиците летят и в мъгла, летят и в слънчеви дни. Те просто летят, а небето е в тях, както белият лист живее в писателя, разказващ началото на всяко завръщане по въздух.
Полетът е от Братислава до Пловдив. Отново съм в най-любимия град, отново е вечер в години на щастие, в години напред.
Забелязваш ли хората около теб, ще видиш и всичко останало. И птиците, и ангелите. История за света, който остава в чаша кафе. Какво остава?
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Още фотомоменти от Братислава
Михалската порта – единствената запазена порта от крепостните стени.
В посоките на света
Историческата сграда на Словашкия национален театър, разположена на площада, кръстен на словашкия поет, драматург и преводач Павол Оршаг Хвиездослав – автор на поетичния сборник „Хляб и светлина“. 
Михалската порта и кулата над нея.
Коледни коминчета, изпечени на жар – по желание може да си изберете сладък пълнеж.
Може да ги опитате и без пълнеж.
Сградата на Старото кметство в Братислава (вдясно от фонтана)
Историята не е обвързана с партньорска публикация.
Виж още истории от рубриката „Излет“: тук.
