Нищо не може да се сравни с приключенията и неочакваните открития във всяко ново пътуване, които подправят вкуса на живота, променяйки първоначалната посока по изненадващ начин.
С приятелка се отправяме на кратко пътешествие из земята на Северозапад, за да потърсим продължението на историите от стар училищен албум, който напоследък често разлистваме.
Откриваме нещо много повече от това в края на март. Когато си на място, което е близо до родното, всеки камък е жив и ти показва вярната посока, следвайки невидимите нишки на времето.
Въпреки че една от улиците е с променено име, което никой вече не си спомня, срещаме хора, които ни разказват всичко, което знаят и все още помнят. Останалото се подрежда после.
Пътувайки между магичните Белоградчишки скали, се отбиваме към Праужда. Встрани от пътя, в сърцето на зеленото и китно предбалканско селце, уютно сгушило се в планинския рид Ведерник, високо на могилата изпъква малката църква „Свето Възнесение Христово”, построена през 1855 година. Вглеждайки се във фасадата и около нея, забелязвам интересни символи с причудливи форми на хора, растения и животни.
Мястото все още не е толкова добре проучено, но се предполага, че в района на селото е имало древно светилище, чийто обитатели са почитали Богинята майка и Слънцето, изобразено над входа на храма, както и в пещера “Магура”. Усещам някаква особена енергия и различно земно притегляне, докато разглеждам рисунките и разнообразните знаци, сякаш не ми се тръгва оттук.
Необяснимо е, но е хубаво, любопитно ми е как историите от деня се преплитат с преданията и мистичното звучене на непознатото, в което вероятно се крие неразгадано познание. От селото до връх Ведерник има екопътека, която искам да извървя по изгрев и по залез, като път по пътя към Слънцето, като завръщане, като настояще, стъпващо уверено върху миналото по тези земи, в което живеят митове, легенди и истини за траките и богомилите, за сътворението на света в далечните години преди тях.
– Само една черва има в селото, ходим в нея повече от 150 години, там се черкуват и младите, и старите. – Тръгнете нагоре и ще я видите на хълма – упътва ни възрастната жена, която ни се усмихва в началото на село Праужда.
Ако не се устремяваме към зората – нагоре, към мечтите и светлината в тях, накъде другаде?
В училищния клас има тридесет и четири момичета и едно момче, не всички сме в цветния албум, няма да бъдем всички и тридесет години по-късно, когато историите на някои от нас ще се преплетат, както се случи онази събота.
~ Праужда ~ Изгряващо слънце ~ едно от тълкуванията за произхода на името на селото.
~ История с продължение. ~
Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.
