~ ~ ~
Жана Замфирова, времето и надеждата
Срещаме се в уютната атмосфера на старинна къща от 1922 година, почти сами сме – ние и надеждата. Тихо си говорим за човешките отношения, подслаждайки трапчивия вкус на съвремието с домашните курабии на мама.
Така се казва моята героиня в новата история за Северозапада.
Жана Замфирова от Лом, която иска да види своя град по-жизнен и по-добър, както повечето хора.
Повече слушам, стараейки се да задавам по-малко въпроси, защото тя ги чете по погледа, с който я гледам. Не спира да ми разказва за следите на времето, които оставят своя отпечатък навсякъде. В очите на тази жена виждам надеждата, с която живеят много хора.
Тази, с която Жана се събужда всяка сутрин, а след това поглежда през прозореца на своя дом. И всеки ден вижда едно и също – стрелките на часовника върху отсрещната сграда, които не помръдват в продължение на години, сякаш са заключили миналото между спомените и времето.
Мисля си за живота в града, който познавам от детството, неизмеримо е всичко, което се е случило между моето поколение и това на Жана. Неизмеримо и малко тъжно. Това е поколението на моите родители и всички стаени надежди.
Кой събуди навреме заспалото време?
Няколко дни преди да открия Жана, се разхождам между старинните сгради в града. Тогава забелязвам с умиление, че часовникът под островърхия купол на една от къщите отброява правилно минутите. Застивам и се заглеждам, за да се уверя, че това е истина, а след това се прибирам на топло.
Къщата на аптекаря Тодор Велев, в която и до днес работи старата аптека (открита през 1936 година в град Лом). Искам да разбера… Кой събуди навреме заспалото време?
Жана Замфирова не е сама в желанието си да вдъхне повече живот в града. Тя увлича със себе си Теодор – потомствен часовникар, заедно с неговия баща, общината, както и един от собствениците на къщата с купола.
Дългите часове неуморен труд се нижат много бавно между застиналите стрелки, спомня си жената, но все пак старите часовникови механизми от началото на миналия век превъртат живота в настоящето, когато…
Жана ми разказва още.
Продължавам да я слушам, докато си мисля отново за хората като нея, сякаш им трябва да зърнат само искрица светлина под развалините, за да запалят огън между руините, с който да възкресят нещо красиво и истинско. Сякаш живеят за това – да съграждат от всеобщата разруха и да въздигат човешкото съзнание. Усещам го, слушайки Жана.
Тя копнее с цялото си същество за повече добро, “нещата да се случват за всички”, както обича да казва. Всички, останали в Лом, моето родно място, което самата аз напускам във времето, когато животът е малко по-различен. Малко по-скромен. Малко по-благ. Малко по-тих.
Сега се завръщам в Северозапада с историите, които разказвам, вярвайки, че нищо не е случайно, домът винаги знае как и кога да ни напомни за себе си.
Жана е още тук, но аз си тръгвам отново. Този път със скъп спомен – удивителна рамка с рисунка на младата художничка Кристина Василева от Лом. Жана ми подари картина на къщата с часовника, за да ми припомня всичко безценно в живота, към което често се обръщаме, когато имаме нужда само от любов. И нищо друго.
Безвремието между стрелките
Не знам кой може да поправи поне малко времето, в което живеем, но знам, че стрелките на старинните часовници в Лом отброяват минутите на надеждата – една по една. За първи път след толкова безвремие.
Жана не е единствената, вярваща в съграждането на смисъл, има и още хора като нея, които заслужават да бъдат разказани, защото възвисяват човешкото в човека.
Разделяме се, всяка от нас поема в своята посока, надеждата за по-добри дни остава, сякаш е решила да заживее като за последно на много повече места, отколкото в началото на тази история.
Автор на историята: Виолина Харалампиева
Снимки към историята: Сергей Георгиев
Виж още една история от поредицата “Открий в ЛОМ”: тук.