Красива история от миналото на Лом живее в настоящето на града

Открий в ЛОМ

~ ~ ~

гр. Лом ~ пролет ~ 2023 г.

Всеки ден от март е непредсказуем, като време, което още не се е случило, но този следобед, когато се разхождам между старинните къщи по главната улица, е предимно слънчев и топъл.

Наблизо е червената къща, дарена от професор Тодор Боров на народно читалище „Постоянство 1856“.

Няколко дни преди да вляза в нея, когато я разглеждам само отвън, си представям живота, който ще открия между следите от минало.

Но ето че сега, след като прекрачвам за първи път прага на тази история, неочаквано попадам в друг свят, в годината, когато е построена къщата. Вървя по тесния и тъмен коридор, а после се изкачвам нагоре по витото стълбище с железния парапет от геометрични фигури.

Един разговор преобръща историята наобратно. Мъжът от срещата между етажите е добър разказвач. До този момент още не знам какво търся, но той ми помага да го открия.

„В школата по рисуване, разположена в просторната стая на втория етаж, е запазена много стара кахлена печка.“

В ранния следобед стъклената врата, пропускаща в предверието светлина, подобна на Северното сияние, се открехва леко, а след това мъжът ми показва печката, скрита под сводест таван.

Като че ли с великолепното си излъчване ме пренася в усещането за онова време на просветление и културен възход, когато тук е живял бащата на професор Тодор Боров – Цветан Ценков Тодоров – прочут аптекар от гр.Лом, завършил фармация в Австро-Унгария.

Топлината в тази стая, в която се е събирало цялото семейство, ме привлича с някакво особено усещане за градски уют. Сякаш зелените керамични плочки, изваяли цялата облицовка на кахлената печка – от горе до долу, разказват историите, които са се случвали тук. Не се учудвам, че неодушевените предмети от онази епоха имат памет. И то каква.

Живея отново в представата ми за новата къща на Цветан Ценков Тодоров.

В сърцето на дома е елипсовидната трапезна маса от резбовано дърво, застлана с бяла покривка, избродирана по краищата с разноцветни пеперуди от плътен конец. Високи и елегантни свещници украсяват масата с по три бели свещи от двете страни. Сребърни прибори и порцеланов сервиз за хранене от Бавария, декориран с ръчно изрисувани мотиви в синьо и зелено, допълват чувството за разкош в стаята с кахлената печка. Твърде е вероятно някои от тези вещи да са пристигнали с шлеповете на кралското параходно дружество от Унгария. Корабите акостирали на най-старото българско пристанище по река Дунав – това в град Лом, натоварени с луксозни стоки от Европа.

Из изложбата на Държавна агенция “Архиви” – „Рекламите в живота на софиянци (1910 – 1943 г.)“

Силует на жена в разцвета на годините, преминава като загадъчна сянка през стаята и запалва фитила на всяка от свещите, а после поставя голяма фруктиера със свежи плодове върху масата. Изведнъж стаята се изпълва с въодушевление, настроение и нежен, бохемски звън от изящни чаши, пълни почти догоре с хубаво червено вино, наситено с плодови аромати от Дунавската равнина. Маниерите са изтънчени, като прецизните релефни гравюри, издълбани с финес по кристалните полилеи в къщата, но това не е толкова важно.

Няколко часа по-късно веселието приспива къщата. Все едно нищо не е случило тази вечер.

Но следващата…

Аптеката на Цветан Тодоров, която изпълва пространството на партерния етаж с лечебни елексири и билкови отвари в различни стъкленици, е затворена, но той не би отказал по-късно каквато и да е помощ, ако някой има нужда от такава. Всеотдаен е на хората от крайдунавския град. По това прилича на своята майка –  Еленка Ценко Тодорова – жената, която през 1857 година участва в учредяването на първото „Добродетелно женско дружество“ в България, което възвисява културата и образованието по време на Възраждането.

С грациозна походка и елегантно облечена – в дълга и разкроена пола от фин памук и светла – полупрозрачна риза, обточена с фина дантела на ръкавите и плюшен ширит по якичката, домакинята в този дом – втората съпруга на Цветан Тодоров – Еленка Войникова, приканва всички да побързат, за да не закъснеят за премиерата на театралната постановка в читалището отсреща.

По това време детска глъч не се чува, защото децата отдавна са пораснали в старата къща, преди да бъде построена новата, в която сега се разхождам. Прозорците разкриват прелестна гледка към достолепната сграда на читалище „Постоянство 1856“.

Привечер е. Хората се вълнуват, когат се събират пред театъра и разговарят за обществения и културно-просветен живот в града – център на духовното пробуждане край Дунава. Светлините разпръскват по лицата им искрици от неподправено обаяние.

В тази суматоха на приповдигнат дух има някакво очарование. В погледите, във въздишките, дори в срамежливите жестове на някои по-млади момичета, които не могат да прикрият стеснението си от господата, които ги придружават. Никой не закъснява и не се суети излишно, увлечен от собствените си дела в края на деня.

Залата притихва.

Спектакълът е вълшебен, както обикновено, но ето че наближава края на постановката. Никой не иска да си тръгва от тази вечер.

В голямата зала на читалището. Фотограф: Сергей Георгиев

Тежките рубиненочервени завеси от кадифе се събират по средата на сцената. С радостни възгласи и нестихващи аплаузи на възхищение от великолепната игра, публиката изпраща актьорите, които продължават да събуждат националното съзнание. Така, както го е правил даскал Кръстьо Пишурка в средата на XIX век, когато му се е зародила идеята за създаване на едно от първите читалища в страната, в което поставя първото театрално представление – „Многострадална Геновева”.

Животът се е променил оттогава.

По улиците на гр.Лом. Фотограф: Сергей Георгиев

Съвсем друг е сега.

Децата в школата по рисуване, които имат творчески занимания в стаята с кахлената печка, си измислят различни пейзажи. Може би в повечето от тях има река, над която грее ярко слънце. Още са твърде малки за историята на този дом, в който рисуват. Но ми се иска да вярвам, че ще има кой да им я разкаже един ден, когато пораснат, за да я разберат.

Годините са оставили необикновени белези върху повечето плочки на печката. Тук-там са напукани, но и в тях успявам да видя красотата – свързани като малки паяжинки в голяма плетеница от усукани нишки, едва доловимите процепи показват характера на старата вещ, построена в къщата на Цветан Тодоров. Толкова е бляскава и съвършено гладка, когато я докосвам. Нюансите на зеленото преливат плавно, както в четката на талантлив художник, който се двоуми между оттенъците на няколко близки цвята.

Децата продължават да рисуват. Любопитна съм да надникна какво, но не искам да прекъсна този момент на унес и вдъхновение, в който изразяват себе си върху лист хартия.

Тихо притварям вратата на света, който живее в тази къща от 1927 година. Бавно слизам по пътя надолу, по същите стълби, които водят нагоре.

Няколко дни преди това

Тези дни се срещнах с невероятните истории на забележителни жени и мъже от миналото на града, в който съм родена. Истории, които не познавам, защото никой не ми ги е разказвал преди това, но толкова се развълнувах, когато ме откриха, че искам да сторя нещо хубаво с тях.

Защото ние сме такива, каквито сме сега, заради тези, живяли и създавали много преди нас. Жени и мъже с бистър ум и отворено сърце, осъзнали ролята, която имат в своето време.

После се замислих отново над въпроса, който задавам всеки път на дамите в проекта „Жените разказват“.

В какво вярваш?

Сега, както правя от време на време, ми се иска да споделя усещането ми за тази вяра, като разширя мисленето си отвъд това, което написах първоначално при представянето на проекта.

Вярвам, че всички сме свързани, както всичко в този свят е свързано. Докато летим и следваме посоката на вятъра, срещаме други като нас, осмелили се да разперят криле, за да се издигнат заедно над водата.

Край река Дунав. Фотограф: Сергей Георгиев

Чудесна метафора за живота, която ми напомня за голямата река. Дълбока и пълноводна. С бряг, по който стъпвам, докато се оглеждам в другия бряг отсреща. Животът я пази от двете страни. Разхождам се покрай нея и си спомням как ме успокоява, когато ѝ доверявам тайните си, изплакани в сълзите на младо момиче, а тя мълчаливо ги оставя на течението. Казва ми, че и аз мога така понякога, стига да искам. Винаги съм я обичала. В онези тридесет години преди това, когато повече споделях навътре, отколкото навън. Но реката помни.

Днес ми се струва, че когато търсим и намираме подкрепа, се случват неща, които остават и течението не може да ги отнесе.

Пак си мисля за дързостта на жените в края на XIX век, осмелили се да бъдат различни. Минавам покрай червената къща, в която е живяла фамилията на една от тях. Построена между 1925 и 1928 година, тя е дом на сина на Еленка Ценко Тодорова, омъжена за ломския търговец Ценко Тодоров.

Името на Цветан Ценков Тодоров още е изписано на входната врата. Докосвам металната табелка, за да усетя по-силно връзката с корените на града, с онова време на духовна пробуда и просветление.

Сега къщата е превърната в артистичен дом на Обединена школа по изкуствата, която носи името на своя създател – професор Йордан Гаврилов. Още един музикален виртуоз на цигулката, завършил и преподавал в консерваторията в Лайпциг – Германия, но върнал се в гр. Лом, за да постави началото на детската школа в средата на XX век.

Мисля си, че скоро мога да вляза в червената къща и да я разкажа отвътре. С една дума, която много ѝ отива. Постоянство.

~ ~ ~

Автор на историята: Виолина Харалампиева

Историята е базирана на действителни исторически факти, преплетени с художествена измислица, плод на въображението на автора.

Тодор Боров е професор по библиография, библиотекознание и книгознание, директор на Националната библиотека и основател и директор на Българския библиографски институт. Един от неговите синове – професор Цветан Тодоров – философ, литературовед и културолог, кръстен на дядо си, работи във Франция, като е признат за велик ум на съвремието – още преди неговата многопластова личност да си отиде от този свят.

Професор Тодор Боров има още един син – академик Иван Тодоров, роден през 1933 г. – известен физик от световна величина, с принос в развитието на теорията на математическите основи на физиката, като елементарните частици и квантовата теория на полето.

~ ~ ~

Благодаря на всички хора, с които се срещнах по пътя на тази история.
Радостин и Мария от школата по рисуване в гр. Лом. Сергей Георгиев – добър приятел, който има фотографско око за живота. Дамите от читалищната библиотека, които ми помогнаха да открия една от най-ценните книги за гр.Лом. Актрисата Сребрина Тимофей, която ми разказа за изложбата на Държавна агенция “Архиви”. Мъжът, който ме попита какво търся в къщата.

Виж още една история от поредицата “Открий в ЛОМ”: тук.