Сребрина Тимофей: Творческото начало е заложено във всеки от нас от Бог и всички негови проявления ни доближават до божественото.
Различна и артистична, пораснала повече от възрастта, на която изглежда, когато е без сценичен грим.
Фотограф: Георги ВачевСребрина Тимофей e млада aктриса на свободна практика. Може да я гледате в авторския ѝ моноспектакъл „Локдаун номер 5“, за който през есента на 2021 година печели проект към Национален Фонд Култура.
Премиера на моноспектакъла „Локдаун номер 5“ – 13-ти май – Yalta Art Room
Сребрина играе всеки месец в спектакъла „Нова Библия“ в Театрална Работилница „Сфумато“. Актрисата е част е от група за импровизационен театър „Както Ви Харесва“. Преди години, когато завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, се включва в независими проекти, а след това е щатна актриса в Родопски Драматичен Театър – гр. Смолян.
Но изглежда така, сякаш сцената не ѝ е съвсем достатъчна. Напълно възможно е да я срещнете по улиците на София – в ролята на разказвач на истории, често заобиколена от непознати и любознателни хора, вдигнали поглед към впечатляващата архитектура на старите фасади в града. Увлечена от тази вълнуваща роля, Сребрина е не само талантлив гид в живописния свят на миналото на столицата, но и автор на статии в проекта „Исторически маршрути София“.
Мечтае да стане пилот, но бързо разбира, че страхът от височини е непреодолим. Поне засега.
~ ~ ~
Още по-различна е, когато ме кани на гости у тях. Чувствам се уютно, защото в дома ѝ се усеща отново нейното виждане да сътворява друг вид естетика в своето лично пространство, в което има достатъчно време, за да изследва границата между възможното и невъзможното в човека. Бъбрим си разни неща, докато тя приготвя пълнени патладжани с домати и подправки за обяд.
– Обичаш, нали?
Сосът къкри на котлона. Ухае на дом в този дом. Хапваме в слънчевата кухня, а после се подслаждаме с козуначено руло с мармалад. Хубаво ни е да си говорим – истински, гледайки се една друга.
Разговор със Сребрина Тимофей, която живее на сцената, но с годините играе все по-малко в живота.
Фотограф: Георги ВачевАктриса на свободна практика, разказвач на истории в проекта „Исторически маршрути“, автор на различни текстове… Има ли роля, която ти приляга най-много през последните две години?
Истината е, че не знам какво ми приляга най-много. Занимавам се с много неща, а искам да правя още три пъти по толкова. Всичко ми е интересно, няколко живота няма да ми стигнат.
Струва ми се, че сега зачеркваме много лесно миналото, все едно не се е случило. Как се чувстваш, когато разказваш историите на софийски сгради с толкова стара архитектура?
Вълнувам се винаги! Вярвам, че с маршрутите размножавам и запазвам паметта за хората, градили със своя съзидателен труд основите на живота, който имаме сега.
Паметта е много важна – и в семейството, и в обществото. А днешното ни „модерно“ време не я зачита много за смисъл.
Има впечатляващи личности в нашата история – толкова изключителни, че ме хваща срам от самата мен, като чета биографиите им. Такива са Иван Денкоглу, Йорданка Филаретова, Екатерина Каравелова, Иван Шишманов…
Имаш ли любим маршрут от проекта „Исторически маршрути?
Фотограф: Здравко ПетровОх…, всички сгради са красиви, във всяка има по нещо впечатляващо. Но ме удивляват историите зад тях и мисълта, която е вложена. Интересни биографии имат Палатата „Св. София“, Застрахователното дружество, БНБ, хотел „Империал“.
Как ще се казва твоята история, ако си представиш, че животът е като ръкопис, в който допълваш по нещо малко всеки ден?
Мисля, че би била емотикона на пляскащо се по челото човече. (смее се)
Коя е любимата ти детска книга, която си спомняш?
Любимата ми книга от детството е „Приключенията на Лукчо“. Но тя май не е много детска. (смее се)
Порасна ли с ролите, които играеш на сцената?
Надявам се да съм пораснала ЗА ролите, които играя.
Спектакъл “Нирвана”, фотограф: Иван ПалейковИграеш ли често в живота?
С годините все по-рядко. Но някои ситуации го изискват, иначе може да се стигне до бой. (смее се)
Има ли женски образ от живия живот, който мечтаеш да изиграеш – в театъра или в киното?
Не мечтая за конкретна личност. Бих искала да изиграя някой, който е далеч от мен – някой със сериозни изкривявания на личността – човек, вманиачен в нещо… В изкуството са ми интересни девиациите. Но само там! В живота те са опасни.
Спектакъл “Спасителят”, фотограф: Иво ОрешковМомент от творческото ти развитие, който би посребрила, ако можеш?
Като че ли моментите на провали, защото те са ми показали кой е грешният път, който трябва да избягвам.
Провалите са по-ценни от успехите – учат те.
Къде откриваш вдъхновение най-често?
В случайни ситуации и персонажи от живота, както и в големите произведения. В абсурдите и нелепиците на хората, когато ги припознават като „нещо нормално“.
Има ли реплика, която си повтаряш често, когато се погледнеш в огледалото – независимо къде – в гримьорната или у дома?
Пред огледалото не. Но често с мои колеги си разменяме реплики от пиесата „Чайка” на Чехов:
„Мило, талантливо, но не е Тургенев.“
„А вие защо винаги ходите в черно? – Това е траур по моя живот.“
„Аз съм чайка. Глупости говоря, аз съм актриса.“
Това е нашият, така да се каже „вътрешнозаводски“ хумор.
Сънуваш ли как играеш?
Ооо, сънувам как излизам на сцената за премиера и нито съм чела текста, нито знам за какво става въпрос в спектакъла! Истински ужас! Това е обичайният сън на актьора – да не си знае репликите. Мисля, че насън е много по-страшно, отколкото на живо.
Какво ти дава чувствителността на творец? И какво отнема от теб?
Творческото начало е заложено във всеки от нас от Бог и всички негови проявления ни доближават до божественото. Не мисля, че то може да отнема. По-скоро ние му отнемаме с нашите суети.
Изкуството помага ли ти да се справяш със света навън, който не винаги е толкова дружелюбен, колкото ни се иска?
Помага ми да се опитвам да виждам и мисля нещата „отгоре“ – като наблюдател, а не като участник. Опитвам се да се поставя „в обувките“ на другия човек, ако той е на диаметрална позиция, да го разбера, както актьор – персонажа. Което не означава да го оправдая или споделя гледната му точка. А само да подредя в главата си света, който винаги изглежда разпилян и нелогичен.
Спектакъл “Нова Библия”, фотограф: Яна ЛозеваПосланията, които искаш да отправиш с моноспектакъла „Локдаун номер 5“, който ти предстои да изиграеш на 13-ти май в „Yalta Art Room“?
Иска ми се да бъдем по-внимателни с крайните мнения и крайните решения, защото границата на психически здравото, а и на доброто, се прекрачва много лесно и неусетно.
Не е ли страшно, когато си сама на сцената?
Е! Но те вади от зоната ти на комфорт – а това е полезно.
Сега си представи, че излизаш на сцената и поглеждаш към публиката, преди първата реплика от моноспектакъла. Кой искаш да видиш между редовете?
Бих искала да видя благосклонни очи. Независимо чии.
В какво вярваш?
В Бог.
Фотограф: Георги ВачевУсмихва се често, когато си говорим, не като актриса, а като жена, на която радостта ѝ отива повече от всяка тъга. Не знам дали тя го знае, но тази усмивка е още по-хубава от онази, която раздава на сцената, когато постановката свърши, а публиката ръкопляска възторжено. Но това не е поредната роля, репетирана дълго време. Това е истински сюжет от живота, който ѝ се случва всеки ден, когато завесата падне, а в залата няма никой. Само хората, които допуска близо до себе си – за да ги обича – за да я обичат. В нейно присъствие.
Виж още истории от рубриката “Разговори”: тук.