Алтруист и канела върху пухкава пяна

Събуди ме рано тази сутрин, някъде около шест, а може би – и по-рано, когато тръгна. С утрото, което напомня на вчерашно. С прашинки канела върху пухкава пяна. И шоколадов остатък от спомен за десерт с портокали.

– Само едно парче ли…?

– Ще опитам няколко хапки от твоето  – казвам, а после ми се услажда толкова, че изяждам почти половината кейк.

 

Капучино и кейк в кафе и пекарна "Алтруист"

 

Все повече ми харесват такива кафенета, в които самообслужването е част от културата на мястото. Хората общуват непринудено, докато стоят изправени едни срещу други. Така се чувствам добре. С момичетата зад бара си разменяме няколко прости изречения, в които съществува само битието на настоящето, заключено в една поръчка.

– Кафява захар…?

– С карта или в брой?

В неделя някои хора пак бързат, но да се отпуснеш и да се насладиш на мига, да присъстваш в момента и да забравиш за прекалените амбиции, е част от изкуството да живееш по-добре. По-щастливо. Ей така, напук на всичко. Напоследък ми се струва излишна налудничавата градска суматоха, която създава представа за забързан и шумен живот. Сякаш не си подхождаме с това объркано ежедневие.

 

В центъра на София

 

Обичам да наблюдавам света около себе си. Този, който се случва бавно. Във всяка среща, в която се разпознавам неусетно в очите на човека срещу мен. В плавните извивки на гипсовите орнаменти по стените, които живеят в друго време. В чаровната усмивка на младото момиче, което ми приготвя капучино с безкофеиново кафе. Забелязвам как се усмихва отново, когато поставя чашата на плота, с красив отпечатък на фигура, нарисувана върху въздушната пяна от мляко и кафе.

 

Капучино в кафе и пекарна "Алтруист"

~  ~  ~

– Това е кекс – поправя ме Иво, след като използвам думата „кейк“ в разговора. А после ми разказва как съучениците му идвали с радост на гости, а той ги черпел с домашен кекс, направен от него. Усещам, че се пренася някъде. Аз също.

~  ~  ~

Мястото не е никак голямо, но не е необходимо, когато душата ми се рее в простора на слънчевото мартенско утро. Все едно се разтварям като дребните кристалчета захар в току-що приготвеното ароматно капучино. Така потъвам в нищото и оставам една-две минути в безкрая на последната отпита глътка, полепнала по небцето. После се облягам на стола от зелен плюш, а таванът ми се струва прекалено висок, като в старата къща на село, дори повече. Трудно ми е да си наклоня главата назад, за да го обхвана в цялата му прелест, а ми се ще да си извия врата още малко, за да погледна нагоре и настрани. Има достатъчно пространство, в което да помълчим, преди да отсервираме празните чаши.

 

Капучино с кейк в кафе и пекарна "Алтруист"

 

Не виждам нищо безделно в кафенетата, особено рано сутрин, когато още е тихо, а на хората не им се говори чак толкова много.

~  ~  ~

В тишината от безразборни, но хубави мисли, настанили се удобно в утрото, което напомня на вчерашен ден, долавям още един познат глас.

– Искаш ли да ти подаря миксер? Мама, на която все отказвам, защото рядко правя десерти, за които ми е нужен миксер.

~  ~  ~

Вярвам, че алтруизмът има различни лица, особено сега, когато е добре да си припомняме по-често, че грижата за другите, започва с обичта, която изпитваме към себе си. Като жени, които умеят да се щадят, без да чувстват никаква вина, когато го правят. Като човешки същества, способни да дават любов на близки и непознати хора, без да очакват нищо в замяна.

Колко живот има, когато разберем същината на живота. Напоследък се опитвам да разсъждавам върху това. Не само в неделя.

 


Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.