Когато узреят лимоните

Следобед, когато се прибирам от разходка в парка, той обикновено седи кротко на един стол пред блока, подпира се на бастуна и мълчаливо наблюдава движението на хората и автомобилите, които паркират наоколо. Тъгата му личи, но само понякога. Между нея и спомените, сякаш се е вселил ведър и млад дух, който не му позволява да се предаде толкова лесно на старостта.

Обикновено носи черна шапка, която прикрива част от лицето му, но дори когато е приведен леко напред, отново мога да видя очите му, които блестят всеки път – един слънчев лъч си играе на младо момче в ирисите му. Познавам този поглед, в който миналото и настоящето живеят в две отделни вселени, които не могат да съществуват една без друга.

 

Здравец в историята "Когато узреят лимоните"

 

Спирам често при този възрастен мъж, просто така, за да си поговорим няколко минути, които представляват цяла вечност в неговото възприятие за време. Уж не си казваме нищо съществено, а пък си тръгвам от тези срещи някак по-различна.

Каза ми, че страда, когато хората го подминават, защото е научен винаги да поздравява с вежлива дума. После ми разказа един забавен виц, а накрая ми сподели за лимоните, които отглежда в саксия на остъклената тераса.

– Раждат плод през една година. Сега на дръвчето има няколко лимона – хубави и ярко жълти. Не обработвам кората с нищо.

Разказвам му, че наскоро съм прочела рецепта за лимонов сладкиш с маково семе, а той ми припомня колко са полезни лимоните с мед.

Има някаква мяра в думите му. Винаги знае кога и как да прекъсне разговора.

– Наслаждавам се на живота, а ти сигурно имаш работа. Върви, върви, нека не те бавя по пътя.

Имам. Но имам и време за нещо повече от работа.

 

Стълбите в гората, като метафора за живота,в историята "Когато узреят лимоните"

 

Качвам се бавно по стълбите. Мога да прескоча по няколко наведнъж, но просто не искам да бързам, докато мислено се опитвам да прехвърля всичко, което се опитва да ми каже този човек. Разбирам го и това ми носи онзи душевен мир на момента, в който осъзнавам, че не съм забравила кое е ценното в този живот.

Никак не е случайно, че точно сега имам друга представа за спокоен и пълноценен живот, а въображението ми я поднася почти веднага. Още една история, в която светът не свършва, а започва отначало. Скитам се в пространството на нашата красива градина, разположена насред обширен зелен двор, осеян с овощни дръвчета и цъфнали магнолии. Един ден, който прилича малко на този, но не съвсем.

 

 

Да, мирът може да се руши всеки ден от различни хора и наглед маловажни случки, от които не зависи нищо, но като че ли всяка среща с човечността и доброто отношение, възстановява крехкото равновесие в душата. Всеки следобед, когато излизам, а после се прибирам.

Може и лимонови дръвчета да отглеждаме в градината – защо пък не.

 


Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.