Мариела Хубинова в „Жените разказват”: Когато осъзнаеш, че има ситуации, които са извън твоя контрол, ти нямаш друг изход освен да се довериш на познати и непознати, да вярваш и да се надяваш. Станах по-смирена.
Телевизионен журналист и щастлива майка, която все повече се вслушва в думите на дъщеря си, когато напоследък ѝ казва, че може да се справи сама с всичко. Усмихната, чаровна и отдадена на най-близките си хора.
С таланта си да разказва човечни истории, които променят настоящето, докосва съдбите на хората – герои в телевизионните репортажи и предавания по БНТ.
Това е история за Нея – жената, която се учи да вярва на шестото си чувство, защото знае, че сърцето никога не лъже. Преди години колегите ѝ от спортна редакция се шегуват с нея, че е „мъжко момиче“, докато се усмихва от телевизионния екран, а сега тя ги нарича истински приятели.
Споделя ми, че готви със страст в кухнята, като понякога намира тишината в себе си между тиганите и тенджерите. Това усещане ми е познато. Докато препрочитам разговора с нея, откривам, че думите ѝ се носят като ароматно благоухание от топла и уютна вечеря, приготвена току-що с много любов за цялото семейство. Същата, с която разказва за осиновеното им куче – Дара, което приема като подарък от живота.
В някои моменти, когато предизвикателствата следват едно след друго и изглежда, че няма надежда, започва да ѝ се струва, че не се справя добре. Вярата в щастливата развръзка отново ѝ дава криле. Късметлийка, която никога не е сама.
Харесва ми как възприема връзката между жените от различните поколения около нея, както и светоусещането ѝ, което се променя съзнателно с всяко житейско преживяване. В този разговор Мариела често споменава мира в себе си и стъпките, които извървява всеки ден, за да стигне до него, както днес, когато ми гостува в „Жените разказват“.
~ ~ ~
Здравей, Мариела, коя си ти сега?
На 45 години се чувствам по-израснала като човек и като жена. Като дете, а после и в момичешките ми години бях свита и несигурна. Често ми се подиграваха заради килограмите (бях с наднормено тегло) и заради интереса ми към ученето. Като цяло бях от групата на “зубърите”, а не от онези, които са интересни, щури и красиви. С течение на времето се научих да уважавам себе си като същност, намерих хора, които ми показаха колко важна и ценна съм за тях. Този процес на порастване продължи една идея по-дълго, може би, но мисля, че си заслужаваше.
Сега съм доста по-смирена, но не примирена, по-търпелива, във вътрешен баланс със себе си. Обичам се повече, отколкото преди години.
ЖЕНСКА СЪЩНОСТ
Какво взе със себе си от детството?
Аз от дете съм много изпълнителна и дисциплинирана. Понякога се забавям с определени задачи и обещания, но не забравям. А когато забравя се намесва съдбата, която ми праща знаци-подсказки.
Живееш ли в съгласие с твоя вътрешен свят, без да се отказваш от своята същност, самоуважение и ценности?
Имало е моменти, когато компромисите са ми стрували много буци в гърлото, но към настоящия момент, мисля, че вътрешният мир ми носи най-голяма удовлетвореност. Сега съм постигнала паритет между тревогите, стресовите ситуации и житейските предизвикателства и светлината, която ми носи тишина и спокойствие.
Фотограф: Пепа КошишкаНа какво прилича този свят, когато забравиш за света отвън?
Моят свят е тясно свързан с най-близките ми хора. Ако човек постигне вътрешна хармония, тогава ще бъде пълноценен, както за най-обичните си, така и за самия себе си. Моят свят е повече интровертен, на мен не ми трябват шумни компании, за да се чувствам добре, като че ли съм повече индивидуален играч, въпреки че нямам проблеми да работя и да комуникирам с много хора, а това е част от професията ми.
Фотограф: Димитра ЛефтероваНо един час в басейна, един час на разходка сред природата, дори и сама, един час, четейки книга, ми дават покой.
Кои са преживяванията, които те зареждат с жизнена енергия?
Слушам сърцето си. Аз съм доста сензитивна и умея да наблюдавам, запомням детайли, въздишки, погледи, нетипично поведение. Знам, че протегната ръка или няколко разменени думи ще усмихнат отсрещния. За някои хора това би изглеждало наивно и прекалено алтруистично, други ще кажат, че е лицемерно. Когато аз съм получила помощ в изключително трудни за мен и семейството ми моменти от непознати, от хора, които не са подозирали за съществуването ми, от хора, които си имат своите лични проблеми, тези ситуации няма как да не ме променят.
Но всеки човек решава сам каква да е промяната. Преди време бях заровила глава в личните си проблеми, не поглеждах извън коловоза. Сега щастието в очите на отсрещния ми дава енергия. Аз гледам на това и като вид егоизъм.
Вслушваш ли се в своята интуиция?
Не знам дали е интуиция. Но колкото пъти шестото ми чувство ме е карало да действам и аз не съм го направила, след това обикновено съм съжалявала. Често се случва да налучкам правилния начин. Не зная дали е случайно или просто интуиция.
Какво обичаш да правиш, когато останеш насаме?
Обичам да чета, да се мотая вкъщи с чаша кафе, да слушам музика. Обичам кулинарията, готвенето за мен е страст, почивам си над тенджерите и тиганите. Отскоро имаме куче и релаксирам, докато я разхождам, въпреки че на няколко пъти ме е бутала. Казва се Дара.
Как се забавлявате с твоите приятелки, когато сте заедно? Има ли случка, която никога няма да забравиш?
За добро или за лошо аз нямам приятелки от детските години. Много често сменяхме жилищата си, аз – училищата. Тогава живеехме в свят, в който комуникацията се осъществяваше очи в очи, с писма или по телефон. Това е неразбираемо за днешното поколение.
Вътре в семейството ми житейските ситуации не ми оставиха много шанс да бъда дете, трябваше бързо за порасна и да стана отговорна.
Просто не ми стигаше времето да изградя приятелство и така дойдоха студентските години. Аз обаче учех задочно и се виждахме много рядко с колегите от курса, а те бяха хора от различни краища на страната. После започнах работа, създадох семейство и животът ме завъртя на други обороти.
Фотограф: Васил КръстевНастоящите ми приятелки са мои колеги. Едно момиче се появи в живота ми, вече в по-зряла възраст. И тя е моята най-близка приятелка. Тя е доста по-млада от мен, но в трудните моменти винаги ме е крепяла. С нея обичаме да ходим на театър. Всъщност тя ме води на театър.
Не мисля, че приятелите трябва да се рaзделят по пол. Аз имам изключителни приятели мъже. И това пак заради работата. Никога няма да забравя как колегите ми от спортна редакция – от вече несъществуващата кабелна телевизия „Евроком Пловдив“, се грижиха за мен, докато ходех в 9-я месец бременна на работа. И заради тях ми се носи слава на мъжко момиче. Винаги много съм се забавлявала в тяхната компания.
Скоро имахме събиране на екипа и те за пореден път показаха изключително уважение към мен, така както е било винаги. Всъщност съм благодарна на съдбата, че съм работила с мъже. Това ме предпази да развия едни чисто женски черти, които не харесвам.
Има ли книга, която толкова те е впечатлила през последната година, че я препоръчваш често на жените около теб?
Книгата, която бих препоръчала е „Живот в скалите“ на Мария Лалева (издателство „Книгомания“). Допадна ми, защото бях в едно конкретно емоционално състояние.
Как приемаш промените, които настъпват с годините в твоето тяло?
Това са естествени процеси, които трябва да приемаме. Отричането, яростната борба с тях – нямат смисъл. Разбира се, трябва да полагаме усилия, за да поддържаме тялото си във форма, а духът още повече. Ежегодни прегледи при специалисти – задължителни, спорт – задължително. Аз имам хронични проблеми в гръбнака и кръста, но съм убедена, че трябва да се движа, за да минимизирам болката и неудобството. Повече да се усмихваме!
Мариела Хубинова (вдясно)С какво свързваш жените преди теб – баби, майка?
Аз съм продължение на майка ми, която загубих преди 14 години. Вярвам, че освен генетично, приличам на нея и като характер. Дъщеря ми ще бъде моето продължение. Майките, бабите са като нишката на Ариадна… оставят ти части от себе си, по които да се върнем към корените, ако се случи да се изгубим.
Кои добродетели цениш най-много в мъжа до теб?
Реално погледнато той винаги е бил трънчето в петата, заради което съм пристъпвала към важните житейски решения. Аз съм доста колеблива и имам нужда от рамо, което да ме побутне. Той е търпелив човек и умее да чака, когато усети,че имам нужда от време, за да се усъвършенствам.
ТРУДНИТЕ МОМЕНТИ
Как се справяш в моментите, в които ти е много трудно? Ще споделиш ли един такъв момент – какво си каза, промени ли се в някаква посока?
Всеки има трудни моменти. Установила съм за себе си, че това са някакви цикли в живота. Има поредица от години, в които всичко върви, а след това идва период, в който сякаш от ден на ден става по-зле. Всъщност, това е един постоянен кръговрат.
След лошото винаги идва хубаво!
Когато преди 14 години майка ми почина, не се справих. Всичко се случи внезапно. Останах в една пустош и не виждах хората край мен. Те искаха да ми помогнат, но аз не им позволявах. Това беше грешка. Мъката ме обзе, развалих си отношенията с най-близките, защото се затворих в себе си. С този труден момент не се справих. А и не знам дали е възможно да се справи човек, при такава загуба.
В следващите години се заредиха поредица от тежки житейски ситуации, аз ги определям по-скоро като предизвикателства. Без да влизам в детайли, защото искам да запазя личните преживявания на други хора, ще кажа, че като семейство ни предстоеше дълъг и труден път.
Стъпките бяха ясни и изходът също. Аз вътрешно се настройвах за всичко това и живеех с измамното чувство, че съм подготвена. Е, не бях, защото представите ми стигаха до един момент, а отвъд него ме очакваше нещо неподозирано от мен.
В този момент любовта ми даде сила. И се справих. Преглътнах егото, преглътнах себе си, адреналинът беше толкова силен, че сякаш бях всесилна. И защото нищо не зависеше от мен, просто оставих нещата да се случват.
Това в началото ме изяждаше, но слава Бога бързо разбрах, че аз съм отвън, зад дебели и високи стени и не мога да направя нищо. И точно тогава се появиха хора, добри хора, които ми помогнаха да продължа. И се справих, благодарение на доброто, което срещах. Определено се промених. Когато осъзнаеш, че има ситуации, които са извън твоя контрол, ти нямаш друг изход освен да се довериш на познати и непознати, да вярваш и да се надяваш. Станах по-смирена.
Работни моменти – по пътя към село Лисиците, фотограф: Стоян СтанчевУспя ли да преодолееш някои от твоите страхове?
Някои от страховете си преборих, но има още неща, с които се мъча. Не ми се получава много. Но опитвам.
За какво още не ти достига кураж?
Ако човек има мотив, кураж винаги ще се намери.
ВДЪХНОВЕНИЕ ЗА ЖИВОТ
В какви моменти изпитваш дълбоко удовлетворение?
Добре свършената работа, усмихнатите хора, ме карат да се чувствам удовлетворена.
Фотограф: Антон Марчев (вдясно)Какво ти дава вътрешен мир в живота?
Откакто осъзнах, че неща, които не мога да променя, трябва да ги приема, съм в мир със себе си.
А смисъл?
Смисълът е дъщеря ми.
Кога се чувстваш вдъхновена?
Ако се събера и изкача сутрин Младежкия хълм с кучето и стигна до върха, се чувствам вдъхновена. Това за повечето хора може да изглежда като нищожен успех. Но ако имаш две дискови хернии и в общи линии се бориш всеки ден с последствията от тях, преодоляването на болката е огромен успех. Всичко е въпрос на гледна точка.
Как изглежда радостта в твоите очи през последната година?
Радост ми носи дъщеря ми. И това не е в последната година, но сега е по-осезаемо, защото тя ми показва, че мога да се справя сама. Нещо, в което аз имах съмнения. Подценявах я, а всъщност тя се оказа изключитилно силно и мъдро момиче.
Оставяш ли нещата да се случват?
Към днешна дата, бих казала „Да“.
Фотограф: Антон МарчевПО ПЪТЯ КЪМ ТЕБ
Какво те вълнува и трогва напоследък?
Признавам си, че нямам някакъв конкретен стремеж, защото през последните няколко години много се изморих. Съвсем умишлено сега съм си дала почивка. Започвам да рисувам, една от моите несбъднати детски мечти. Другата почти съм я реализирала.
Има ли нещо специално в твоя живот, което ти помага да израстваш, като не изоставяш своята женска природа?
На няколко пъти с много остри реплики собственото ми дете ме е приземявало и е преобръщала мнението ми. Мисля, че след тези моменти съм израснала. Но имам още много неща да развивам в себе си.
Мисля, че болката – може да променя философията ни за живот, но не бива да ни отказва от него.
Излизаш ли извън твоята зона на комфорт – кога и как?
Преди две години реших да си вземем куче. Никога не сме гледали куче в семейството. Страхувах се от кучета. Всъщност не исках да оставам сама, защото предстоеше дъщеря ми да замине за София. Това решение беше абсолютно излизане от зоната ми на комфорт.
Признавам си дори исках да се откажа на втората седмица. Но отново една реплика на детето ме шамароса. За тези две години кучето ме е бутало, хапало, влизала съм в скандали, заради него, трябваше да преглътна съсипаните мебели, космите и т.н. Но сега съм по-загрижен, по-отговорен и по-дисциплиниран човек.
Промениха ли се твоите нужди и желания през последните години?
Иска ми се да живея по-спокойно и без много стрес. Щастието е вътрешно усещане. Пожелавам на всеки да постигне мир със себе си.
Как най-често изразяваш женската си същност?
Опитвам се да бъда опора, опитвам с усмивка да отварям врати.
Мариела Хубинова – заедно със сестра ѝ и племенника сиВ какво вярваш?
Аз съм религиозен човек.
Вярвам в доброто, в прошката. Вярвам във втория шанс.
ТВОЕТО ПРИЗВАНИЕ
„Отлита….към своето бъдеще.“ Това е изречението, което написа под една обща снимка с дъщеря ти, публикувана през 2021 година във Фейсбук.
Майка и дъщеря, фотограф: Димитра ЛефтероваКак изглежда твоят първи полет в света на журналистиката?
Съвсем случайно попаднах в професията. Но всъщност сбъднах мечта на майка ми. Споменах, че винаги съм имала нужда някой да ме побутне, да ми даде кураж. И в този случай бъдещият ми съпруг беше с мен. Явих се на конкурс, който продължи повече от 12 часа и на финала имах желание да си тръгна. Но той беше категоричен, че иска да изгледа още един филм в близкото кино, след като ми каза, че е изгледал вече два. Та в крайна сметка останах до последния кръг и бях сред малкото избрани да започнат работа.
Беше трудно, често съм плакала. Но занаят се краде. Хората, с които работех ми позволиха да го открадна, те ме научиха практически как се случват нещата. Винаги ще съм им благодарна. Това са все журналисти с опит, които и в момента работят тази професия.
Из архива, спортна редакция – телевизия „Евроком Пловдив“Какво успява да те приземи в работата ти на телевизионен журналист?
За съжаление ежедневно се сблъскваме с мъката на хората. Това действа отрезвяващо.
Наскоро гледах два от твоите репортажи от град Казанлък, излъчени в предаването „10 000 крачки“ по БНТ 2. Говоря за репортажа, който разказва историята на музея на розата, както и за този, посветен на къщата-музей на големия български композитор Петко Стайнов. Думите, които най-често си повтаряш зад кадър, когато знаеш, че тези 10 000 крачки допринасят за обогатяване на телевизионния ефир и зрителите със съдържание, което пази паметта на България и оставя положителен отпечатък? Въпросите, които си задаваш, когато самата ти гледаш репортажите?
Фотограф: Антон МарчевКогато снимаме тази рубрика трябва на мен да ми е интересно. Тогава съм сигурна, че и на зрителите ще им бъде интересно. В момента има много източници, от които може да се почерпи информация. Бих препоръчала на хората да не се доверяват на всичко, което четат в мрежата, а да се допитват до утвърдени източници. Това може да са библиотеките и музеите, а може и да е някой свидетел на събитията.
С Пепа Кошишка и Антон МарчевС тази рубрика ние не търсим изчерпателност, а искаме просто да загатнем и да провокираме хората да отидат на място. Чувството е различно. Скоро снимахме в Историческия музей в Батак. Темата е Априлско въстание. По образование съм историк, запозната съм в детайли със събитията. Обаче там в музея, докато слушах разказ на нашата събеседничка, настръхнах и се разплаках. Влизайки в църквата „Света Неделя“ се смразих. Нищо не може да се замени с директната комуникация.
Относно къщата-музей на Петко Стайнов в Казанлък си признавам, че никога не бях чувала за този композитор. А като разбрах, че той е бил незрящ, тогава осъзнах колко огромна може да е силата на човешкия дух и настръхнах. Това заслужава поклон и уважение.
Има ли човешка история, разказана от теб в репортаж, който никога няма да забравиш?
Много са. Тези случки, които споменах ще останат завинаги в съзнанието ми. Преди време работихме по един социален казус на семейство от три жени – баба, майка и внучка в село Любен. Те се бореха с бюрократични спънки. Бабата е онкоболна, майката е с епилепсия, но въпреки това те обгрижваха младо момиче, студентка в Пловдив. Започнахме снимките сутринта, последваха много разговори с институции, разбира се, и до ранния следобед проблемът на тези жени беше разрешен.
В случая няма да забравя, че има хора, които не се вълнуват от човешкото страдание, те са буквояди, администратори, без душа. Не стават за служители в социалния сектор. Но пък от другата страна стояха трите силни жени. Обикновени дами, които може да те вдъхновят. Скоро пак се чухме. Не пропускат да ми се обадят на Успение Богородично, за да ме поздравят. Аз приемам подобни срещи като обогатяващи за мен.
~ ~ ~
„Жените разказват“, но обичат и приятните изненади, този път под формата на въпрос от Събка Дякова-Чехович, която гостува наскоро в проекта, а сега ще може да прочете отговора на Мариела:
Как се окуражаваш – сама себе си и как вдъхваш кураж на хората около себе си?
Аз съм вярващ човек, както вече споменах. Когато има вяра – има всичко. Моля се, това ми дава сила.
Фотограф: Димитра Лефтерова
Човек понякога има нужда просто някой да го прегърне и да му каже „Давай, ще се справиш. След тъмното винаги идва светлина.“
ВЪПРОС С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Искаш ли да попиташ нещо жената, която ще бъде следващ гост в проекта „Жените разказват“?
Напоследък се увличам по поезия. Бих провокирала следващата ви събеседничка да сподели любима нейна строфа от стихотворение. И защо точно този стих?
Коя е жената, която отговори на този въпрос?
Виж следващото интервю: тук.
~ ~ ~
Фотограф на водещата снимка към интервюто: Пепа Кошишка
~ ~ ~
Продуктово позициониране в проекта „Жените разказват”
Ако развивате успешен бранд и желаете да подкрепите още в началото напредъка на проекта, моля, пишете ми: hello@violine.bg
Проект на Violine.
Интервю: Виолина Харалампиева
Виж всички разговори от проекта „Жените разказват”: тук.