Валентина Николова в „Жените разказват”: Обичам синовете си повече от всичко на този свят, в техните очи виждам моите музика, лъчи.
Времето с нея е хубаво, като усещане, като разговор, като споделено житейско преживяване. В себе си още носи любовта към земята на слънчева Добруджа, където детството ѝ продължава повече от едно лято.
Животът ѝ вярва, че може да се справи с това, което ѝ поднася всеки ден, затова той е щедър на предизвикателства към нея и семейството ѝ. Но и тя не склонява глава, когато си науми, че може да промени външните обстоятелства към по-добро, както го прави през последните петнадесет години.
Тишината в нея изглежда красива и желана, умее да ѝ се наслаждава в малкото моменти, когато остава насаме. С обич разказва за жените в семейството ѝ и емоциите, които те събуждат в нейния свят.
В разговора често използва думата „заедно“, когато споделя за единствения джентълмен в живота ѝ, без който не си представя, че той е възможен. Майка на две симпатични момчета, тя с радост приема в дома си Ая, която не пропуска да покаже колко е щастлива, докато размахва опашка пред входната врата.
Когато за първи път разбира какво се крие зад поредицата от цифри 21.3, открива цяла вселена от чувства, в която едно е най-силно от всички останали. Дните, които следват никак не са обикновени, а още по-малко – лесни. Този дар се превръща в кауза за Валентина, посветена на децата и младежите със Синдром на Даун.
Общуването с нея винаги е леко и приятно, както сега, когато ми гостува в „Жените разказват“.
~ ~ ~
Здравей, Валентина, коя си ти сега?
Здравей! Сега съм щастлива жена на 42 години. Пренебрегвайки времевите понятия, отговорът може да бъде и по-дълъг – аз съм обичана съпруга, горда майка, възпитана дъщеря, по-малка сестра, съвестен гражданин, добър професионалист…
ЖЕНСКА СЪЩНОСТ
Какво взе със себе си от детството?
Трудолюбието. Не ме е страх от работа. Като дете по цяло лято бях при баба и дядо – в сърцето на Добруджа. Те все намираха какво да се прави по цял ден. Предпочитах да прекопая пет декара царевица, пред това да прочета задължителните книги за ваканцията. Същото беше и в университета – по-добре учех в практиката.
Живееш ли в съгласие с твоя вътрешен свят, без да се отказваш от своята същност, самоуважение и ценности?
Да.
На какво прилича този свят, когато забравиш за света отвън?
Моят вътрешен свят се ръководи от спокойствието във всичките му възможни нюанси – мир, тишина, ред, уют…
Не случайно хора, които не ме познават добре, ме намират за мълчалива и дори скучна.
Кои са преживяванията, които те зареждат с жизнена енергия?
Никога не съм ги разпознавала като такива, но мисля, че това са най-обикновени ежедневни ситуации – време, споделено със семейството, да видя радостта на големия ми син, спечелил важен баскетболен мач, да разпозная вълнението на малкия ми син, когато в училище някой е нарисувал нещо специално за него.
Вслушваш ли се в своята интуиция?
Вярвам в интуицията си и досега не ме е подвеждала. Сещам се за ситуации, в които по-скоро съм я пренебрегвала и след това съм съжалявала.
Какво обичаш да правиш, когато останеш насаме?
Хм, май съм забравила какво означава това. (смее се) Случва ми се рядко… май само сутрин в колата, когато пътувам за работа. Тогава е тихо, не искам да слушам музика… просто се наслаждавам на тишината.
Ако се случи да остана сама вкъщи, бързам да изчистя… скучно, но и двете ситуации са свързани с моя вътрешен свят на спокойствие и ред.
Как се забавлявате с твоите приятелки, когато сте заедно? Има ли случка, която никога няма да забравиш?
Не излизам често с приятелки, защото имам усещането, че по този начин ощетявам децата си от време, което може да прекараме заедно. Дори и да не правим нещо конкретно заедно, ми е достатъчно просто да съм край тях.
Има ли книга, която толкова те е впечатлила през последната година, че я препоръчваш често на жените около теб?
След като прочетох „Изворът“ (изд. „Изток-Запад“) на Айн Ранд преди време, продължих с трилогията „Атлас изправи рамене“ (изд. „Изток-Запад“). В средата на втората част съм…, не върви бързо, но и аз не съм отдаден читател…, както стана ясно – предпочитам да копая царевица. (смее се)
Как приемаш промените, които настъпват с годините в твоето тяло?
Не се опитвам да се боря с тях, а по-скоро ги приемам като нещо естествено. Да, боядисвам побелелите си коси, започнах да използвам по-скъпа козметика, но това е по-скоро белег на суета, а не толкова бойна техника.
С какво свързваш жените преди теб – баби, майка?
С обич. Всяка една от тях я изразява по различен начин – обичта на мама е безкрайна тревога, обичта на баба (майката на моята майка) – най-вкусното „дебело в тавата“, обичта на баба (майката на татко) – редовен поздрав за рождения ми ден. Нося първата буква от името на майката на моята майка, но така и не се научих да меся питки като нея.
Кои добродетели цениш най-много в мъжа до теб?
Мъжът до мен е първият и единствен джентълмен, който съм срещала в живота си – най-голямата ми подкрепа. Винаги е внимателен и се грижи да се чувствам добре. В същото време е и най-големият ми критик, често успява да ме „заземи“, когато имам нужда от това. Трудно мога да си представя живота без него.
ТРУДНИТЕ МОМЕНТИ
Как се справяш в моментите, в които ти е много трудно? Ще споделиш ли един такъв момент – какво си каза, промени ли се в някаква посока?
Справям се с помощта на мъжа до мен. Като най-труден момент, открояващ се от всички останали, е онзи, в който със съпруга ми чухме, че вторият ни син е със Синдром на Даун. Въпреки че това е най-често срещаната генетична аномалия, е трудно да приемеш, че се случва точно на теб. Тогава се променихме и двамата. Станахме по-силни и по-заедно.
Успя ли да преодолееш някои от твоите страхове?
Страхът „какво ще се случи с детето ми със специални потребности, когато аз си отида“, няма как да се преодолее.
За какво още не ти достига кураж?
Не ми достига кураж да кажа „чао, ще ми липсваш“ на професионалната си реализация, като приветствам със „здравей, само твоя съм“ – каузата за достоен живот на хората със Синдром на Даун.
Валентина Николова и Тони МариноваВДЪХНОВЕНИЕ ЗА ЖИВОТ
В какви моменти изпитваш дълбоко удовлетворение?
Споделените моменти със семейството, добре свършената работа в офиса, благодарност от приятел за подкрепата – това са моменти, в които се чувствам удовлетворена.
Какво ти дава вътрешен мир в живота?
Вярвам, че каквото и да се случи, ще се справя. С подкрепата на съпруга ми, заради любовта към децата ми, ще мога да се изправя пред всичко, което ме очаква.
А смисъл?
Това да сме заедно – със съпруга ми и децата.
Кога се чувстваш вдъхновена?
Всяко излизане от коловоза ме вдъхновява. В офиса съм от понеделник до петък, събота и неделя е време за дома и децата – това е коловоз, който обичам, а всяка стъпка встрани е мечтана почивка, нова идея, неочаквано вдъхновение.
Как изглежда радостта в твоите очи през последната година?
През последната година радостта не само в моя живот, а и в този на нашето семейство, се казва Ая. Много добра и благодарна четиринога дама, която осиновихме от приют за кучета. Ая се вписа по много естествен начин в ежедневието ни. Носи истинска радост, когато те посрещне на вратата и опашката ѝ издава искрено вълнение.
Оставяш ли нещата да се случват?
Научих се да го правя.
Преди години имах потребност да планирам и контролирам всичко в живота си, но разбрах, че това не винаги е възможно и ще бъда по-щастлива, ако по-често оставям нещата просто да се случват.
ПО ПЪТЯ КЪМ ТЕБ
Какво те вълнува и трогва напоследък?
Загубата на близките хора. Усещането, че съм на възраст, в която е по-очаквано да загубя близък възрастен човек, е много неприятно и потискащо.
Има ли нещо специално в твоя живот, което ти помага да израстваш, като не изоставяш своята женска природа?
О, да, общуването с различни хора ме обогатява. Не съм от този тип жени, които имат три приятелки и си говорят само с тях. Това не мога да си го представя – би ме ограничило. Интересно ми е да общувам с различни хора, без значение от тяхната възраст, пол, религия, професия и т.н.
Две сестриИзлизаш ли извън твоята зона на комфорт – кога и как?
В личния ми живот почти не се случва нещо или някой да ме избута извън зоната ми на комфорт. Това е по-често наблюдавана ситуация в професионалния ми свят, трябва да си призная, че в повечето случаи „сама си го търся“. Например, когато реша, че е време за следващата крачка в развитието ми, тогава скачам в нова роля. Но това е по-скоро вълнение, а не толкова излизане от зоната на комфорт.
Промениха ли се твоите нужди и желания през последните години?
Не бих казала, че са се променили.
Как най-често изразяваш женската си същност?
Всяка вечер с три целувки за лека нощ.
В какво вярваш?
В разума си. Досадно рационален човек съм, но това е моят непоклатим стълб.
ТВОЕТО ПРИЗВАНИЕ
Какво означава за теб „21.3“?
Преди 15 години това беше просто един обикновен ден от календара – някакви числа, върху които изобщо нямаше да се замисля. 21.3 е код, който през 2008 година отключи една цяла нова вселена в живота ми. 21.3 бележи третото разклонение в 21-та хромозомна двойка на човек, което води до генетичното състояние, познато като Синдром на Даун.
Вселената 21.3 е пълна с толкова разнообразни чувства, но едно надделява – любовта.
Познавам те като ведър и търпелив човек, жена, която се справя еднакво добре, както в професията на маркетинг експерт, така и като щастлива майка на дете със специални потребности. Твоето призвание ли те научи да бъдеш такава?
Не съм сигурна какво точно е моето призвание, но винаги съм осъзнавала много добре умението ми да споделям познание и опит с хора, които имат нужда от тях, при това по подходящ начин, за да бъдат чути и приети.
Това качество е еднакво важно в професионалния ми свят, отдаден на маркетинга, но и в личния ми живот, когато съм в ролята на майка.
Наскоро продукцията „An Irish Goodbye“, в която участва Джеймс Мартин – млад мъж със Синдром на Даун, спечели „Оскар“ за най-добър късометражен филм. Ето какво казва той пред ВВС: „Няма значение дали имате Синдром на Даун, докато правите това, което правите. Правя каквото мога, за да бъда смешен.“ Като основател на сдружение „Синдром на Даун България” и майка на Йоан, какво искаш да оставиш в света около теб, за да го направиш по-дружелюбен и приветлив за децата като него?
Хващам се за думите на този симпатичен младеж, който грейна със своята усмивка и леопардово сако на сцената на Оскарите, и споделям мечтата си светът да спре да обръща внимание на специалните потребности и да насочи енергията си към специалните умения на децата и младежите със Синдром на Даун, защото те могат да правят много неща.
„ДаунТаун в сърцето на мечтата“ – това е посланието на календара на Сдружението за 2023 година. Йоан споделял ли ти е за какво мечтае?
Като типичен тийнейджър всеки ден мечтае за нещо ново – един ден е влюбен и иска да се жени, друг ден мечтае да се яви в шоу за таланти и сам прави хореография за сценичната си изява… Мечтите на Йоан се променят, но ние с татко му винаги мечтаем за едно – да сме възможно най-дълго време с него, за да го подкрепяме.
От края на миналата година сдружението вече има нов дом в град София. От каква подкрепа имате нужда, за да превърнете мястото в истински Даун синдром център?
Да, след 13 години се сбъдна и тази наша мечта. Успяхме да закупим подходящо пространство в София, което сега имаме задачата да превърнем в център за деца и младежи със Синдром на Даун – един ден това ще е арт ателие за най-малките, друг ден ще е дискотека за тийнейджърите, после може да се превърне в подкрепящо пространство за родителите – мултифукционална зала, в която членовете на Сдружение Даун Синдром България да се чувстват добре и да разпознават като своето място.
На този етап работим с дарители по обзавеждането на центъра. Като приключим с това, ще имаме нужда от специалисти, които да ни подкрепят за провеждането на различните работилници. Всякакви идеи и доброволци са добре дошли, като използвам да ги поканя, за да споделят различни препоръки на contact@downsyndrome.bg
~ ~ ~
„Жените разказват“, но обичат и приятните изненади, този път под формата на въпрос от Мариела Хубинова, която гостува наскоро в проекта, а сега ще може да прочете отговора на Валентина:
Напоследък се увличам по поезия. Бих провокирала следващата ви събеседничка да сподели любима нейна строфа от стихотворение. И защо точно този стих?
“Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи”
Сещам се за тези редове от стихотворението на Яворов – не защото ми е любимо, а защото си имам две хубави очи по две. Обичам синовете си повече от всичко на този свят, в техните очи виждам моите музика, лъчи.
ВЪПРОС С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Искаш ли да попиташ нещо жената, която ще бъде следващ гост в проекта „Жените разказват“?
Въпросът ми е много кратък и е свързан с мой отговор на въпрос – книгата или мотиката, защо?
Коя е жената, която отговори на този въпрос?
Виж следващото интервю: тук.
~ ~ ~
Фотограф на водещата снимка към интервюто: Тони Тончев
~ ~ ~
Календар на Сдружение „Синдром на Даун България”
Ако желаете да разгледате календара за 2023 година и да подкрепите дейността на сдружението, последвайте линка.
~ ~ ~
Проект на Violine.
Интервю: Виолина Харалампиева
Виж всички разговори от проекта „Жените разказват”: тук.