Хората от съседните къщи още използват старата пещ, построена от баба и дядо в двора на село.
Когато видя пращящите цепеници, почти винаги се сещам за хрупкавата коричка на топлите козунаци, които се „точат като конци“. Пухкави, ароматни и ярко жълти, замесени с домашни яйца и любовта на баба към тестото.
Такива моменти не се забравят с годините, а селото има способността да ми припомня различни истории, запазили частици от детството между спомените.
Баба и дядо никога не са очаквали нещо повече от съседите, освен малко сухи дърва, когато използват пещта по Великден или Гергьовден.
Помня, че те самите носеха купчини с всякакви клони, за да разпалят огъня рано сутрин, преди да пристигнат останалите хора.
Виждах как раздават от себе си, когато бях при тях. Това ме научи на човечност, която моите родители продължиха да възпитават с времето.
Най-важният урок от детството.
Наблюдавах как се изграждат човешките отношения между хората на село. Запомних грижата един за друг и взаимната помощ, като пример за добри съседи, на които можеш да разчиташ в различни житейски ситуации.
Колко бързо се менят времената. И ние – заедно с тях.
Сега се уча да приемам всичко хубаво от настоящето, но без да отричам добрите неща и паметта от миналото.
Вярвам, че можем да живеем в някаква разумна среда на приемственост между едното и другото.
…
Замесих този козунак няколко години по-рано, в къщата на село, но баба и дядо вече не бяха тук, за да го опитат.
Какво ли щяха да кажат за вкуса и хрупкавата коричка…?
А за яйцата, които цъфнаха онзи Великден…?
Бабо, нека да ти кажа…
Козунакът е малко препечен, но в тестото има любов.
Но ти виждаш, нали…?
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Виж още истории от рубриката „Чудеса на село“: тук.
