~ Северозапад в чувствителността на дните ~
В онази нощ сънувам моята любима баба Виолета. Тичам, препускайки през двора на селската къща, сякаш ме делят светлинни години от нея, а тя, седнала на пейката под навеса на лятната кухня, ме очаква с топла прегръдка, усетила, че още съм нейното малко момиче, което иска да избяга от нещо.
Нещото в съня, който е странен по особен начин, е мощна черна кола от модерното време, спряла пред голямата зелена порта с оранжево цвете по средата, която е плътно затворена, макар че между ръждивите петна по избледнялата боя, там, където металът е изтънял, се виждат малки дупчици, а през тях се прокрадват искрици надежда.
Навън е непрогледен мрак, но запалените фарове ми позволяват да зърна за миг силуетите на хората вътре. Не изглеждат лоши през предното стъкло, независимо от тази представа, желязната врата на дома не се отваря пред тях. Нищо не казвам на баба, само се сгушвам в нея. И светът става такъв, какъвто беше, преди да порасна толкова много.
Събуждам се, не знам какво се случва нататък в съня, който напускам, но по-важното е, че не съм тъжна, а сърцето ми е изпълнено с благодарност към тази неочаквана среща. Веднага след това, докато отварям очи за новия ден, в съзнанието ми се появяват моменти по билото на Врачанския балкан, които могат да бъдат разказани като лек уплах в началото, последван от тишината на мига, дълбокото съзерцание и радостта от осъзнаването на духовното измерение на случилото се.
Наскоро сънувах и този балкан, а сънят пробуди сетивата ми отвъд миналата пролет, когато бях там, сякаш някой се опитва да ми каже нещо в планината. Нещо забравено, но не чак толкова, че да не мога да му измисля запомнящо се име, представяйки си пътя му във времето.
Най-хубавото пътуване е онова, в което искам да се завърна, за да го споделя още веднъж. И то никога не е само едно. Това са всички онези моменти, които окриляват мислите ми, преди да продължа напред. Някои ги наричат носталгия, но те са нещо много повече от дума.
Заслужава си да запазя красивото от живота на Северозапад, защото то подхранва усещането ми за свързаност с моето минало, с обичта към него, която още живее в настоящето, без да губя поглед назад, но и без да се губя в детските спомени. Иначе не е трудно да го направя. Това вълнуващо чувство, което ме кара да мечтая за нови приключения и да преоткривам различни светове – там, където почти никой не ги търси, не поражда тъга, а точно обратното, вдъхновява ме и ми припомня къде се крие силата на всяко добро начало.
С конете, разхождащи се свободни по високото плато на Врачанския балкан, завършва презентацията на PR концепция за кауза от Северозапада, в която вложих и някаква част от себе си. Усетих, че този кадър най-много подхожда на необятната гледка в началото.
Най-ценното е, когато можеш да предадеш нататък това, което ти си научил, с вдъхновение и талант, подплатени с премерена самоувереност, за да подкрепиш и други по пътя. Хората те разбират много добре, когато не се криеш зад прекалено его, не се перчиш, не се хвалиш с постижения и награди, а си искрен, любопитен и въодушевен.
Достатъчно е да бъдем близо един до друг, да се трудим съвестно заедно и да обичаме всяко място, от което сме тръгнали. Може да е родно, може и да не е. Вярвам, че всичко преди днес, всичко назад, не изчезва, то е в нас завинаги, като ни прави това, което сме сега.
Няма да мисля за онази скучна кола в съня, има толкова неща преди и след нея, като приятната закуска в петъчното утро, продължила повече от четири часа в най-светлата стая, която изглежда така:
Във вазата от порцелан има букет от различни сухи цветя, а елегантната маса с бяла покривка от фин памук, обляна в нежните нюанси на топлите слънчеви лъчи, се превръща в споделено преживяване за възпитани жени и мъже, които търсят отвъд обичайното в деня. Отвъд цитрусовите нотки на свежия портокалов сок, отвъд хрупкавата коричка на пълнозърнестия хляб, ядките и бурканчето с мед, отвъд керамичните купички, изпъстрени със свежи боровинки, къпини, малини и киви.
~ ~ ~
Харесвам и използвам български думи в публичните послания, но понякога си позволявам да наруша това правило, когато е в контекста на историята и възприятието за нея. Ако това не беше така, едва ли щях да забележа: как презентацията на PR концепцията и думата “Latitude”, изписана дискретно от долната страна на лаптопа, който пристигна изненадващо предната вечер у дома, се свързват за първи път на закуска, за да се опознаят, а после и да разкажат вкуса на ароматния домашен сладолед с малини и овче кисело мляко от света на баба.
Накрая, когато презентацията свършва, цветята във вазата оживяват – наистина, защото и те, както и всяка смислена идея за PR комуникация, имат нужда да бъдат подхранени отвътре навън – стъблата с кристалночиста вода, посланията с истина, за да оставят историята по-хубава, отколкото е била в началото.
Животът, който се случва извън очакването за него, буди удивление.
Ако не сте били никога на Северозапад, хванете някой любим човек за ръка, отидете, не тичайте, а се разходете и вижте отвъд. Когато го направите, ще поискате този някой да ви хване за ръка и да ви заведе отново, както моята баба онази нощ, защото отвъд е нещо безкрайно. Като Latitude. ~
Отвъд е като човешката душа. Като тази на баба, която не знаеше какво е бранд и концепция, нито PR, но знаеше как се замесва любов в меко тесто. И това беше най-важната цел на закуска в нейния свят, в който имаше място и за работа, и за почивка. Ако я попитам какво мисли за живота, докато гледа отвисоко, ще ми отговори така:
Ако си вечно заета и непрекъснато бързаш, значи винаги ще изоставаш, когато не си близо до себе си, ти си далече и от останалите.
Щастлива съм, че ме научи на това още отдавна, наблюдавайки я как живее на Северозапад, водена от своя вътрешен компас, който показваше любов в четирите посоки на деня. Когато имаше нужда да промени посоката на света, тя закусваше бавно. Така бухваше и тестото.
Latitude ~ географска ширина ~ и още ~ свобода на действие, толерантност ~
Послепис: Любов в меко тесто
Когато животът ме среща с интересни и ентусиазирани хора, които искат и вярват, че могат да направят някаква положителна промяна, която и на мен ми харесва, се сещам за най-важната житейска цел на баба. Тя винаги е преди всичко останало.
Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.