Наскоро приятелка ми разказа как непринудените творчески разговори между нея и сестра ѝ, започнали като силно вътрешно желание да продължат заедно, ги отвеждат до тяхното ново начало. А то е толкова прекрасно – нежно, истинско, търсещо. Като история, с която може да пътуваш навсякъде по света, за да стигнеш отново при себе си, но променен и различен. Щастлив отвътре.
Някъде в света на въображението, което може да си представи всички копнежи на сърцето. В късното лято на септември, когато светлосиньото небе и слънчевите лъчи над Егейско море, танцуват между спокойните тюркоазени вълни, отскачат от повърхността като малки мехурчета и се гмуркат обратно във водата, за да се слеят с морската пяна. Някъде в този свят, в който нищо не е измислено, всяка магия е в настоящия момент и в принадлежността към него, колкото и непредсказуем да е той.
В далечината, от много, много години назад – чак досега, между тънките клонки и дребните листенца на вечнозелените маслинови горички, кацнали върху хълма на отсрещния бряг, се забелязват очарователните извивки на красивите сгради, запазили топлината на времето в древната архитектура по гръцките земи. Фантазията ми рисува деня, но този романтичен сюжет е така реален и така близък. Като милувка на средиземноморски бриз, галеща кожата на лицето.
„Отвориш ли кутията, а после и капачето, ще си спомниш онзи пейзаж от ранната есен. И дълго ще ти ухае на мадагаскарска ванилия, аромат – мек, сладък и кадифен, който избрах точно за теб.“
В този момент на лично споделяне, бледожълтите цветове на бурбонската ванилия от Мадагаскар, която обожавам заради завладяващото излъчване, се превръщат в шушулка, като тъничка шоколадова пръчица с игриво извити краища, но пълна с дребни зрънца. В този почти съвършен миг на съзерцание, който трае много кратко, си представям колко търпение е нужно, за да се извлече маслото от всяко зрънце, и как бавно се случва всичко това, преди да се разгърне в пленяващ, фин и изтънчен аромат, леко дървесен и леко плодов. Търпение, с което две сестри разказват копнежа на всяко любящо сърце.
Тя знае колко обичам естествените неща, а тази необикновена свещ от соев восък с дървен фитил и мадагаскарска ванилия, излята от нея в ръчно направен керамичен съд, напомнящ характерните геометрични форми на някои от древногръцките архитектурни стилове, е като лирично пътешествие през високосна година.
Пътешествие между два далечни континента – Европа и Африка, което почита времето и природата, докато разцъфтява в трапчинките на нечия усмивка, търсейки хармонията и свободата в най-простите и чисти неща, за които душата винаги жадува. Откакто цвят цветува в изумрудено море.
~ С дъх на мадагаскарска ванилия ~
~ Високосна ~ ви докосна. ~
Ето как само една буква, която заменя друга, придава различно звучене на думата, превръщайки я в емоция.
Миналият четвъртък е посветен на богинята Венера и красотата. Истински се възхищавам на умението ѝ да я открие и да я пресъздаде в чудесна вечер, долавяйки недоловимото отвътре, с душа, която проличава във всеки малък детайл, както и в скромността, която е сама по себе си толкова прелестна. Особено в свят като днешния.
Тръгвам си от тази цветна градина, в памучната чанта е скрито преживяване – ароматна свещ от соев восък и кокос – изящна скулптура на музата на любовта, малиново вино и послание върху малък журнал с бели страници. Обожавам празното пространство върху листа, по-точно онзи момент, в който посягам към химикалката, преди да изпиша първата буква в азбуката на жената – В – Венера.
В петък сутрин хубавото преживяване от вечерта, което не излиза от мислите ми, прелива в приятна творческа среща, започнала с кратък поздрав към женското начало, но продължила по-дълго от очакването за нея. Може би ще е интересно, ако историята приключи изненадващо тук, но тя не свършва с това пожелание.
Тази привечер ухае на хиляди откъснати цветя, които предопределят края на деня, когато се лутам между модерните стъклени сгради в града, докато намеря непознато място, на което ще чуя личните истории на четири жени, разказващи стремежите на компаниите, които са създали, безсънните нощи, пресичащите се линии, минутите, които не се връщат и заличените граници.
Умората често прикрива онова женско присъствие, в което мога да разпозная интуитивната природа и мекото излъчване, топлотата и искриците в погледа, плавните жестове. Всичко това е там, като се замисля, отвъд шумните улици, безбройните клаксони и пропуснатите мигове радост.
Сещам се, че страниците на тефтера, който пъхам по-рано в дамската чанта, преди да изляза от вкъщи, все още са бели.
Утрото, изглежда, е по-мъдро, защото ми припомня пожеланието от творческата среща, което е от запомнящите се:
„Момичета, живейте преди всичко в своята емоционална енергия, бъдете нежни, чувствени, женствени.“
Те, мъжете на времето, стигнали различно ниво на духовна осъзнатост, НЕ искат да бъдем като тях.
В някой от следващите дни на март, когато пролетта ще разцъфти във въздуха, във всяка тичинка и крехка тревичка, в оголените клони на дърветата, младо момиче ще изпита щастието на три поколения жени, обичащи една стара градина, с която всяка от тях се връща в дома на сърцето, влиза през отворената врата и никога не я затваря.
Жени-цветя под небето, посяващи истински семена, които покълват, пускат дълбоки корени в земята и се превръщат в райска градина, като онази в началото на разказа за Деня на жената, която не се страхува да бъде уязвима на дневна светлина. Нежна, чувствена, романтична, като естествени устни без ярко червило по тях, които отхапват мъничко парче от хрупкава червена ябълка с плътна кора. Толкова свежа, че по божественото проявление на сладкия сок, докосващ небцето за първи път, може да усетиш вкуса на Жената, която се наслаждава, обича и живее творчески.
Когато това се случи, момичето ще ми напише нещо мило, но не върху книгата. Нещо, което няма да забравя, то винаги прави така, обръща живота с хастара навън, за да ми покаже красотата отвъд, докато ми споделя с какво вдъхновявам нейния свят. Ето такива жени ме въодушевяват. Жени – Венери, с ухание на мадагаскарска ванилия.
Посланието върху корицата на журнала е на английски, но звучи така: Време е да напишеш нова история. Любопитно ми е каква.
Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.