Някога и някъде, но далече в годините назад, се появи желание в мислите ми, голямо колкото сърцето, нарисувах го като равнобедрен триъгълник, триъгълник – мечта, а до всяка от трите му страни написах по една дума за душата.
Поглеждайки в миналото, струва ми се, че тези думи създават красива геометрия във всеки разказ от настоящето. Живеем в свят, в който приписваме твърде много неща на технологиите, но забравяме хората. Онова чисто човешко и необикновено общуване със себе си, което ни свързва истински и с другите, разказвайки историите, в които вярваме, споделяйки нещата от живота, които ни обогатяват.
В онзи мразовит ден на март, когато ми предстоеше да прочета роман за свободолюбиво момиченце, влюбено в гората, копнеех за планината, имах нужда да открия специално място, от което да се вдъхновя. Язовир Белмекен и живописното село Юндола, сгушено между Рила и Родопи, се оказват по-близо, отколкото мога да си представя. По пътя към високото плато, неочаквано красиво през зимата, изпитвам известен страх от заледения асфалт, който се пързаля на моменти, като прилича на лента за боулинг, по която се търкалят гладки топки. „Всичко е наред“, повтарям си, като продължавам с още успокояващи изречения, възвръщайки баланса в тялото – „не си сама, а това, че се чувстваш уязвима от време на време, е нещо прекрасно за всяка жена.“
„Спокойно, ще стигнем, щом сме тръгнали. Имай вяра“, вярвам му, но все пак се страхувам, особено когато попадаме в тесен улей на пътя, покрит с дебел лед, оформил дълбок коловоз, неогряван от слънчева светлина. Притварям клепачи.
Зимната пързалка на езерото “Ариана” оживява през онзи период, когато нарисувах триъгълника, съживи се в топла вечер, мъничка книжка със златни букви за щастието, горещ билков чай, преди да си събуем обувките и да обуем кънките с остър връх. „Фигурното“ пързаляне, с което двамата заобикаляме неловкото мълчание в началото, държейки се за ръце, докато рисуваме мигове върху леда, има своя геометрия от чувства и емоции, странни пируети, случайни подхлъзвания и поредица от смешни и забавни пози, чрез които се изправяме заедно, когато някой от нас падне.
Първата ми оценка в четвърти клас, която учителят по математика написа с грозен почерк в бележника, породен от това, че е ядосан, беше голяма двойка с крилата синя опашка. Запомних погледа на мама, когато я видя – смразяващ, парченца лед, които после се топят бавно в нея, защото мама може да изглежда строга отвън, но умее да обича отвътре.
Момиченце на десет години няма как да знае, че двойката в бележника, с която започва новата учебна година, не може да лети, не е като тази в живота на възрастните хора, поне на някои от тях, останали деца.
Язовир Белмекен почти не се вижда от плътната ледена покривка, но в пейзажите около него, в подножието на върха, там, където човекът е близо до слънцето и обожанието към нещо толкова изумително, като бял ден се отличава природата на любовта от всяка страна на триъгълника, като три думи, различни за всеки.
„Щом ти храни душата, това е добре, другото не го мисли.“
Татко не е прочел нито една книга за духовно израстване и не е участвал в нито един теоретичен семинар за личностно развитие, но е осъзнал най-простата философия за живота, която прилага на практика, защото неговата истина е близо до земята, хранейки душата.
Още фотомоменти около язовир Белмекен
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.