История от поредицата
~ ~ ~
Малък ръчен багаж и нищо излишно.
Така пътуваме напоследък, за да се чувстваме по-леки и по-свободни. Харесва ни, когато не всичко е толкова подредено. Тази история е за малките частици нащърбено настояще, в което Иво празнува още един рожден ден, но дните стават повече от един, защото…
Природа и спокойствие, някъде из Родопите. Тиха утрин с ненагледна гледка и добри хора.
Това търся, когато се опитвам да намеря подходящо място за кратка почивка.
Но дали ще го открия?
Чудя се какво да избера, защото понякога снимките правят така, че местата да изглеждат по-привлекателни от обикновено.
Радвам се, когато пристигаме привечер, още е светло и можем да разгледаме какво ни заобикаля. По пътя забелязваме бялата фасада на малка и приветлива вила, която ни привлича погледите.
Юни е.
Магнолията в градината е разцъфнала в снежнобяло, а цветовете си играят на криеница под златистата светлина на залязващото слънце. Язовир Кърджали наднича срамежливо зад хоризонта, между разлистените корони на дърветата.
Има гледка.
Тишината наоколо е още по-красива в своето безмълвие. Сякаш и ние сме по-тихи.
Отвън изглежда, че това е нашето място, а отвътре – още повече, когато ни посреща очарователната усмивка на Златина. Приемам нейното предложение за разходка из вилата и новите дървени бунгала около нея.
Златина не говори много, защото ме оставя да придобия собствени впечатления за вилата. Минават няколко минути, които ми подсказват, че това е нашето място. Другото ще го мислим после.
Сега сме в село Енчец.
– Нека да останем тази вечер, щом ти харесва тук – чувам гласа на Иво.
Природа и спокойствие. Тиха утрин с ненагледна гледка. Добронамерени хора.
Това намираме в уютната вила, която е толкова уютна, че не ми се иска да си тръгваме толкова бързо.
Мисля си за дървените бунгала и онзи голям прозорец, който се простира от тавана до пода и гледа към съседната борова гора. Не мога да забравя този момент от предната вечер, когато обикаляхме наоколо, за да разгледаме мястото.
Нека да останем още един ден.
Изричам желанието си на глас, по време на закуската, за да се сбъдне на мига.
Обичам, когато нещата се случват спонтанно, защото вярвам, че така се свързваме пълноценно с всяко преживяване в настоящето, а връзката ни с реалността става все по-осезаема, когато се доверяваме на вътрешния си глас.
Поемаме по пътя към хижа Боровица, завоите се вият един след друг по тесния асфалтов път, а навън започва да ръми ситен дъжд. Като в алпийска приказка е, но е още по-хубаво, защото сме в Родопите, където кравите по тучните пасища не са необичайна гледка.
Нека да вали, нали имаме още един ден, в който разполагаме с цялото време, за да погледнем язовир Кърджали отвисоко и нашироко.
Сами сме по пътя, почти няма други автомобили, което прави разходката още по-приятна, защото ни позволява да се движим с по-бавно темпо и да се насладим на природата.
Планината прелива от цвят в цвят, а обаянието, което Родопите излъчват не прилича на никое друго – единствено е.
Също като хората, които живеят тук.
Отново е утро.
Магнолията в градината разтваря снежнобелите си цветове, за да отправи ранен поздрав към изгряващото слънце. Отново си играят на криеница, но този път имат на разположение цял ден.
Домашната закуска надминава всякакви очаквания за вкус и изобилие в Родопите.
Наблизо се чува звук от рязането на дърва, но това е животът – нащърбено настояще, в което познахме нашето място по хората и усещането за топлината, която излъчват.
Също като Родопите, в които живеят.
Не се разпознахме в мястото, което запазих предварително, затова отменихме резервацията, когато пристигнахме.
Сега ухае на борова гора.
Местната есетрова риба на брега на язовира е с превъзходен вкус, а лятото цъфти в началото на юни.
Също като нас.
Нека да останем още един ден.
Виж още една история от Родопите: тук.