Сънувам пътеката, по която вървя, а после изведнъж спирам по средата на гората. Все още ухае на бор под завивките. Така се събуждам в първото утро на май. Със силно желание за Кюстендил, което искам да се сбъдне почти на момента.
В малките градове се крият истински чудеса, като красотата на Осоговската планина, където животът рисува пейзажи в неделя.
Пътеката е същата, както в съня, една нощ преди това, когато младата трева изглежда ненаситна за още пролетен дъжд. Представям си как зелените стръкчета пробиват с последователни усилия сухата и напукана почва. Така се извисяват и извличат най-доброто от мястото, на което се намират. Като цветята, може би. Понякога, когато навън вали, намирам утеха в това чувство.
Небето откликва. Ръми едва-едва.
Дребните и почти незабележими капчици навлажняват кожата на лицето ми. Свежо е. Имам нужда да живея в радостта и тишината на този ден. Така хубав и в спомена. С вкус на добре изпечена пица- топла и хрупкава по краищата.
С Иво харесваме пица „Маргарита“, но сега хапваме „Куатро формаджи“, отгоре със свежи листенца босилек, разстлани върху мека постеля от разтопени сирена. В ресторант с разкошна храна, различен от всички други – приветлив и уютен, като за приятели, които искам да поканя отдавна на обяд у дома, но в Кюстендил.
~ ~ ~
– Синьото сирене се усеща. Пречи ли ти?
– Никак дори – не се замислям, просто отговарям веднага.
Нищо в този ден не ми пречи. Може би е така, защото и аз не му преча.
~ ~ ~
Следващите дни не са чак толкова радостни, но в живота нищо не е равно – никога, както казва Иво. Иначе не се нарича живот.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.