Увлякох се завинаги.
Както никога.
~ ~ ~
Морското утро се събужда в съня. Зазорява се. Полупрозрачното перде пропуска светлината от изгряващото слънце, която се отразява в огледалото на гардероба отсреща.
Невъзможно е да го забравя, дори и в божествен момент като този. Дори и след три дълги години, през които разбирам колко ми липсва, но не като общо понятие, което разказва как хората обсъждат морето по средата на лятото, а като Ахтопол през август. Като разбъркани дни, в които ту вали проливен дъжд рано сутрин, ту грее ярко слънце по обед.
Като желание, което се разпуква в устата, дразни небцето и прилича на вкуса на неузрелите смокини, надничащи нескромно от почти всеки двор.
Това лято разделям морето на две различни половини – едната – по-голямата, която живее в копнежа по Ахтопол, като ми припомня защо попаднах с няколко въпроса в бялата къща. И другата, която няма име в съня.
~ ~ ~
– Колко квадрата е стаята?
– Не съм я мерил.
– Как се казвате?
– Господин Иванов.
– Може ли да ми кажете името?
Настъпва известно мълчание. Усещам, че се двоуми.
– Новко. Роден съм на Нова година – пояснява с по-мек глас, а аз долавям лекото му притеснение.
– Като дядо ми – прошепвам.
Думата „дядо“ ни сближава.
~ ~ ~
– Ти реши какво искаш. Нали знаеш, че следващата седмица ще е предимно дъждовна?
Иво харесва къщата, но се доверява на усещането ми за предстоящите дни, защото вижда как тъгувам по морето, като се опитвам да запълня пропуснатото време с познати горски пътеки в планината. Разбира се, не се получава така в живота. Няма как една празнота да бъде заменена с друга.
Колебая се до последно, преди да чуя името на мъжа от бялата къща, но оттук нататък всичко се подрежда. Дори и пътят да изглежда като предначертан, не знам колко далече ще стигна.
~ ~ ~
В храм-паметника „Свето Възнесение Господне“, притаил дъх на високите скали, които събират в живописен пейзаж града и морето, има църковна литургия. Поне така ми се струва, докато не чувам думите на отеца, отправени към младата жена, застанала близо до него. Някой си е отишъл преди четиридесет дни, но вярата и тихата молитва, правят така, че смъртта да изглежда по-поносима, дори и за мен като страничен наблюдател. Как в един миг радостта, която изпитвам от морето, се среща с тъгата в историята на непознат човек. Има ни, а после ни няма. И никой не може да избяга от тази последователност между началото и края.
Бързам да изляза от малката църква и да остана сама, но отвътре ме изпълва едно особено чувство, а то ми напомня колко е преходно всичко земно. И как не бива да го пилеем в дребни и незначителни спорове, които имат способността да избухват като фойерверки и да отнемат от същината на живота.
Разхождам се със своите мисли по крайбрежната алея, а те неусетно ме водят до останките от късноантичната и средновековна крепост. Спирам пред указателната табела, за да прочета историята на един от най-богатите и красиви градове на приморска Странджа по онова време, в началото на двадесети век.
Сега осъзнавам защо се увлякох завинаги преди три години по Ахтопол, както никога, но тогава ме привлече вълшебната красота на брега, извисен над морето, отколкото историческите и културни артефакти. С всяка следваща стъпка – преоткривам и двете. И се чувствам още по-запленена от непокорните вълни, които се разбиват в ръждивите скали наоколо, като гръмотевична буря, която безжалостно прорязва небето и променя възприятията на човека за самия него.
Изумително е, че градът оцелява след два опустошителни пожара, които почти го изпепеляват, но хората съумяват да го изградят отново. Удивена съм как човешкият дух е способен да се издигне над пепелта и руините. Въпреки повторението на унищожителните събития. Въпреки всичко, което оставя един празен полуживот след себе си.
Същата вечер Ахтопол пламва отново в разнолики светлини, но този път къщите не изгарят в огнени багри.
Гледката е хубава, но се разхубавява още повече, когато с Иво срещаме Новко и неговата съпруга Руми – разхождайки се заедно, хванати под ръка. Тя се движи по-бавно, а той следва нейното темпо. Баба и дядо вървяха така понякога – близо един до друг. Така построиха и тяхната къща.
~ ~ ~
Утрото е странно, но приятно. В него има изненада и очакване.
– Елате да изпием по една домашна ракия довечера – подхвърля Новко още призори.
– Не пием ракия – в един глас отклоняваме предложението, но с усмивка.
В същото време Руми не пропуска да отбележи, че в този живот трябва да има мяра във всичко.
– Нищо, пак елате – приканва ни той.
Поканата от Новко е толкова непринудена, че се отбиваме за кратко.
Руми отваря нова кутия с хрупкави шоколадови бисквити, а Новко ни разказва за някои от трудностите при построяването на къщата, като неусетно вплита в историята и най-добрата рецепта за рибена чорба, подправена с продължението на разговора, в който ни споделя колко обича люти чушки.
Тази вечер си лягам с едно обещание. Следващото утро е последно.
Отново вали пороен дъжд, както през деня. Не спира и през нощта. Събуждам се рано.
Вече е слънчево, както в съня.
– Станах в шест и половина, за да не те изпусна – усещам известно нетърпение в гласа на Руми, но то е заради това, което предстои да се случи.
– Отивам до морето, за да се сбогувам с лятото. Тръгваме веднага, когато се върна – бързам да я успокоя, за да не се тревожи излишно.
Разходката е дълга, когато оставаме насаме онази сутрин в неделя – покрай морето, покрай живота на две непознати жени, за които разликата в поколенията не е повод за нелепи разногласия.
Руми ми показва къде расте пасифлората, а аз съм щастлива да открия, че това са оранжевите плодове, които не разпознах по-рано. Тъмнозенозелените и лъскави листа на растението пълзят като лиани по оградите на къщите, все едно са завинаги свързани с тях. Така неузрелите смокини не изглеждат самотни в края на август. Жената ми разказва, че пасифлората харесва южните склонове, с повече топлина и светлина. Сякаш и тя прилича по нещо на хората.
Едва-едва, без да бързаме, стигаме до най-добрата гледка, която се разкрива от скалите към Фара. Така всяка от нас потъва в себе си.
Морето изхвърля още спомени на брега. Мога да изплувам заедно с тях.
~ ~ ~
– Дядо ти Новко почина – майка ми произнася толкова внезапно изречението, като че ли иска да го изпрати в миналото, за да спре да боли. И нея. И мен. Тогава още не знам, че години по-късно, докато седя в неразрушената от големите пожари църква „Свето Възнесение Господне“, ще чуя как отчето разказва за отвъдния свят, от който не бива да се страхуваме, защото там душата намира своя вечен покой. Учим се да живеем истински, когато приемем болката, която изпитваме.
Не изпратих дядо, но още не е късно. Далечно е само времето, през което той не е тук.
~ ~ ~
– Терасата с гледка ли е?
– Има ли столове и маса?
– А хладилник и климатик?
Едва сега разбирам как отговорите на тези въпроси от разговора с Новко, нямат особено значение, когато човек обича в очите на друг, на полуостров, на който животът е оцелял и вече е цял.
Той изобщо не предполага, че още веднъж бях дете в тази история, подправена с бурканче домашни люти чушки, което ще извадя от шкафа, преди следващата ни среща.
~ ~ ~
С раждането си прие вярата в себе си. Кръстиха го Неофит, но всички му казваха Новко.
– Сбогом, дядо. В морето с теб се срещам. И в морето с теб се прощавам.
~ ~ ~
~ ~
~
Виж още една история за морето: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.