Гроздобер е през септември. Татко се радва на хубавото грозде, защото само той знае какво вино би станало. Движенията на ръцете му си приличат, прави едно и също в продължение на няколко часа. В очите му различавам лека преумора, но не се отказва от грижата за домашното лозе, както и от много други неща, изписани по лицето му.
– С тези дрехи изобщо не съм представителен за снимки – усеща какво правя, докато почиства старателно всеки грозд от изгнилите зърна. Обикновено е нетърпелив, но сега изглежда спокоен, въпреки прогнозата за дъжд.
– Тази ножица за грозде е на баба ти и дядо ти – мама се включва навреме в разговора.
Почти веднага изключвам камерата на телефона. Има още един недокоснат ред. При него оставам сама, но сякаш долавям невидимо присъствие от двете страни на усуканите лози. Увива се около стъблата и пълзи бавно до върха на ножицата.
„Бабо, лятото не стигнах, но сега бях тук. Щастие е да израсна в Северозапада. С теб. Щастие, което се повтаря, когато съм наблизо.“
Небето се преоблича в цвета на гроздето, а после едри капки дъжд напояват земята с вяра и надежда за по-добри дни. Татко е вече в избата. Пак съм около него. Тук се случва тайнството на виното – поколения наред.
Мазето е почти същото, не се е променило, само паяжините по тавана и по невзрачния прозорец, са станали повече. Усещам дъх на влага, който се промъква от земята, но учудващо – не ме дразни, а ми помага да превъртя времето години назад, когато бялата боя по вратата не е толкова олющена. Докосвам я. Любовта и красотата нямат възраст. Така си представям живота преди, който никак не прилича на живота сега.
Като деца се криехме често в мазето, което беше на дядо на брат му. Не се страхувахме – нито от мрака, нито от тясното пространство, изпълнено с дървени рафтове на няколко реда и стари дъбови бъчви, в които кипеше истината за живота. Тогава си играехме на възрастни, но не на тези, в които се превърнахме след това.
Татко прекъсва мълчанието.
– Това е „Молдова“ – сладък и ароматен сорт. – Ще видиш в какво вино ще се превърне.
– Татко, представяш ли си…?
– За кое ме питаш?
– За всичко.
Виж още истории от рубриката “Чудеса на село”: тук.
