Татко се радва на хубавото грозде през септември, защото само той знае какво вино ще стане от лозите на дядо. Движенията на ръцете му си приличат, прави едно и също в продължение на няколко часа. В очите му различавам лека преумора, но не се отказва от грижата за земята, както и от много други неща, изписани по набразденото му лице. Това е обич към труда, с която хората живеят на село.
– С тези дрехи не съм представителен – усеща какво правя с камерата на телефона, макар че не ме гледа, докато почиства старателно всеки грозд от изгнилите зърна. Обикновено е нетърпелив, но сега е спокоен, така изглежда, прогнозата за дъжд не може да го изплаши. Много е видял в живота.
– Тази ножица за грозде е на баба ти и дядо ти.
Мама е навреме в разговора.
В лозето има още един недокоснат ред от татко. Сякаш невидимото присъствие от двете страни на усуканите лози, което долавям, се увива около стъблата и пълзи бавно до върха на ножицата. Моят ред дойде. В дясната ръка усещам прилив от нечовешка сила, която ме свръзва с истината за корените.
„Бабо, лятото не стигнах, но есента съм тук. Щастие е да израсна в Северозапада. С теб. Щастие, което се повтаря.“
Небето се преоблича в лилавите оттенъци на гроздето, сякаш се мръщи, защото предчувства, че скоро ще си тръгна, но нищо, ще му мине, както винаги. Тъмните облаци се скупчват над селото, капки дъжд трептят във въздуха, танцуват и празнуват гроздобера, докато напояват недовършената история с вяра, надежда и любов. Виното на татко ще е хубаво. С бавни стъпки тръгвам след него в дъжда, не мога да го изпусна нито за миг от поглед, докато върви към старата изба.
Тайнството се случва тук. Мазето е почти същото, не се е променило много, но като че ли гъстите плетеници от паяжини по тавана и по невзрачния прозорец, през който се процежда лъч светлина, са станали повече. Усещам натрапчив дъх на влага, промъква се от твърдата и неравна земя под краката ми, но учудващо, не ме дразни, а ми помага да превъртя времето години назад, когато бялата боя по вратата не е толкова олющена. Докосвам я едва-едва. Любовта и красотата нямат възраст. Така си представям живота преди, който никак не прилича на живота сега.
Като деца често се крием в същото мазе, което е на дядо на брат му. Харесва ни да си играем на възрастни, но не на тези, в които се превръщаме. Тогава не се страхуваме, нито от мрака, нито от тясното пространство, изпълнено с дъбови бъчви, в които кипи истината за живота.
– Това е „Молдова“, сладък и ароматен сорт, ще видиш в какво вино ще се превърне – казва татко, когато забелязва, че съм повече свързана с детството, отколкото с настоящия момент.
– Татко, представяш ли си…?
– За кое ме питаш?
– За всичко.
Лозата е с дълбоки и здрави корени, които я подкрепят още в началото на живота. Докато расте и разцъфтява през пролетта и лятото, преди да настъпи есента, крехката и неуверена лоза изпитва голяма жажда. Приятелски настроените корени, от които зависи как ще порасне младата лоза, доставят на растението безценни хранителни вещества, извлечени с водата от невидимия свят на подпочвените слоеве. Листата, толкова нежни в началото, като фините криле на пеперуда, укрепват с времето, като закрилят дребните и хрупкави зелени зрънца на гроздето, които узряват и наедряват до есента. Всичко това се случва, защото татко е тук.
Виж още истории от рубриката “Чудеса на село”: тук.