Ахтопол, 2018 г.
Играем си на криеница с тази история, вече няколко години, а тя наднича зад ъгъла на неразказаните спомени. Невинна и боса, в морскосиньо и наситенозелено.
Много си приличаме.
Изминаваме повече от 1700 километра между различните нюанси от преживявания.
Пейзажите се сменят един след друг, заедно с надморската височина.
Обичам да изживявам неизживяното, непознатото в познатото.
Тази ваканция просто се случва – тиха и спокойна. Уязвима на моменти и търсеща в други.
Следвам ритъма и посоката, не задавам излишни въпроси. Имам достатъчно време за себе си.
Тази ваканция просто знае накъде да ме поведе, хваща ме за ръка и не ме пуска до самия край. Стискам здраво длан в дланта и вървя с бавни стъпки, за да не пропусна нещо.
Когато повечето хора около нас разказват за морска почивка в Гърция, ние поемаме в посока на южното Черноморие.
Мястото, на което отсядаме ни подсказват приятели, които ходят от много години в Ахтопол, така уютно приютен в гъстите гори на Странджа планина.
Сега, когато ми разказват за полуострова, разбирам за какво точно говорят всяко лято.
Прекрасни ранобудни гледки, простиращи се в безкрая на морската синева. Вълшебни утрини, изпълнени със свеж дъх и крясъци на ято чайки, които издават всякакви пискливи звуци.
Мислите ми се сливат в едно с хоризонта. Губя се в пейзажа. Не знам колко време е минало, нито колко остава.
Сутрин е, градът още не се е събудил напълно.
Тук-там се забелязват хора, но малко. Разхождам се сама около металния парапет в Ахтопол, изглежда, че е прясно боядисан. Повтарящите се слънца, риби и котви обикалят като верни стражари града и засрамено си спомнят за всички влюбени моменти от моето пораснало детство, когато за да си уговориш среща трябваше да се обадиш по онези стационарни телефони с шайба.
Несъвършенствата във формите на телата по плажната ивица, подсилват усещането, че сме попаднали на място, на което наистина искаме да бъдем.
Тази ваканция си обещавам малко, но важни неща, които не смея да изрека на глас, за да не се разпаднат като миниатюрни прашинки във въздуха. Не искам да изчезнат ей така. В нищото.
Привечер морският полъх се къпе в сиянието на лунната светлина, гальовно обгърнала небето и звездите в своята миловидна прегръдка. Заедно са в тази топла августовска вечер. Сякаш си шепнат нещо. Само между тях.
Тази ваканция се освобождавам от излишното, което нося със себе си, дори предразсъдъците ми за морските дарове се изпаряват. Така откривам вкуса на пипалата от калмари, които опитвам за първи път в крайбрежните ресторанти, разположени извън оживлението на курортното селище.
Истинска почивка.
Радостно ми е всякак. Не участвам в живота на света, но напълно съществувам в моя свят, в който ваканцията се плиска между пръстите на краката ми, но не е чак толкова дълга, колкото време е нужно, за да узрее една смокиня на юг. Почти навсякъде са, но все още са зелени.
Утрото настъпва отново.
Събирам се в тишината на уединената градина, за да кажа голямо „ДА“ на себе си. А колко много пъти имах нужда да го чуя преди това, преди да продължа нататък. И оттук нататък.
Така обичам добре узрели смокини. Онзи момент, в който меката сърцевина се разпуква, докосвайки нежно небцето с вкус, който сякаш е събрал всичко най-хубаво от слънчевото лято на един черноморски полуостров.
Две години по-късно, 2020 г.
С Иво берем смокини. Сладкото има вкус на море през август. Онова море.
2021 г.
Тази ваканция все още не се е случила, но понякога очакването е само по себе си някакво обещание.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.