~ ~ ~
Пътеката в Рила криволичи нагоре в гората. Вървя по-бързо от обикновено, сякаш искам да надбягам времето от началото на годината.
Непознатото изживяване в дивата природа на Рила планина привлича любопитството на малкото дете, което още живее някъде в мен. Знам къде отивам, но разходката започва да прилича на нещо друго.
Изкачвам стълбите на един дъх, поне така си мисля. Представата ми за реалността е леко притъпена, но промяната на надморската височина ме освобождава от напразните страхове на битието.
Продължавам, без да отброявам крачките, а детството ме настига по средата на пътеката. Само в света на големите, цифрите имат някакво значение. В гората е друго. Баба ми я показа, заедно с цъфналите диви теменужки в началото на пролетта. Тя ме научи да ходя боса по тревата, за да не губя връзка със земята.
Детството се прокрадва отново между настоящето. Усещам за пореден път, че ми липсва все повече. Изглежда, че тъгувам по него, но повече се радвам. Така поне знам, че не съм го изоставила. Няма защо да го правя, защото баба е там.
Всичко хубаво, което помня от нея, никога не си е тръгвало от моя свят. Такава обич остава завинаги.
Почти стигнах, съвсем наблизо чувам как водата се разбива на хиляди капчици в скалите наоколо. Явно съм пораснала прекалено бързо, защото гората също е различна от тази на баба.
Водопадът в село Овчарци
По пътя на връщане вървя по-бавно. Теменужките в Рила почти прецъфтяват. Вече е лято.
– Бабо, не помня колко време е минало, но помня себе си с теб.
Виолета.
Моята баба.
Името така ѝ отива, както виолетките на пролетта. Така ги наричаше тя.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Виж още истории от рубриката „Животът сега“: тук.
