Камелия Кучер: Добротата е избор и той е част от ценностната система, която изграждаме за себе си.
Някои истории ме вълнуват повече от други. Когато затворя последната страница, мисля и чувствам едновременно.
Просто се случва, както сега. Както с този роман. Както с този разговор, в който преживявам отново историята от „Искрици в мрака“, но заедно с писателката Камелия Кучер, с която си говорим за истинските добродетели, детството и зрелостта, уроците от миналото и времето, в което живеем.
Разговор с Камелия Кучер – автор на романите „Дом“, „Нощ“ и „Сън“.
Камелия Кучер превежда романа „Искрици в мрака“ на български език.
Камелия, как се почувства, когато „Искрици в мрака“ оживя на български език, и то за първи път?
Сега си давам сметка, че ми е трудно да опиша емоциите в едно изречение, толкова разнородни бяха. Това е първият ми художествен превод, никога не съм предполагала, че ще поема в тази посока, и когато от издателска къща „Хермес“ ми предложиха „Искрици в мрака“ за превод, аз хем се въодушевих, хем се притесних. Ще се справя ли, ще се справя ли достойно.
От малка нося едно огромно чувство за отговорност, преди години то често се превръщаше в чувство за вина, сега е останала само отговорността, която изпитвам към всяко нещо, където има моя следа. А преводът е най-вече отговорност към чуждия труд. И когато „Искрици в мрака“ се появи в книжното си тяло на български език, аз осъзнах, като че ли едва тогава, приноса си, моята роля в този процес.
Чувството е различно от това при появата на мой роман и в същото време сантиментът към историята, която си превел, е също толкова жив, силен. Някаква тиха радост е, пълноценна.
А по време на превода?
Имах щастието и късмета да превеждам история, която ме вълнува. И се получи така, че едновременно бях преводач и читател – историята ме увличаше и преводът се случваше естествено. Има нещо особено в това да превеждаш действителна история – чувствах се така сякаш Стефания ми разказва, а аз записвам.
Понякога забравях, че това е художествен роман, потапях се в миналото, вървях със Стефания и Хелена из улиците на Пшемишъл – картините бяха много живи, гласовете им също. Буквално преживях превода.
Когато самата ти пишеш, преводът е особен процес, гледаш на текста с очите на пишещ човек и е предизвикателство да превъзмогнеш собствения си глас, да го натикаш някъде в дълбокото и да заживееш с гласа на автора, който превеждаш. Сякаш пускаш вътре в себе си друг човек и за един отрязък от време говориш с неговия глас, изразяваш неговите мисли.
Това, което помня най-ярко от процеса на превода, е смирението пред удивителната история на Стефания и малката ѝ сестра. Съвсем откровено признавам – за мен е чест да съм преводачът ѝ на български език.
Това е история, която диша, жива като нас самите, история от не толкова далечното минало, която все още има живи свидетели и този факт носи различен дух, особен смисъл, който излиза извън художественото – към човешкото, което е тук и сега.
Припознаваш ли в себе си някои черти от характера на Стефания Подгорска?
Със сигурност много ми се иска.
Разликата е, че аз съм на трийсет и шест години и вече мога да владея и управлявам себе си така, че в дадена ситуация да реагирам достойно – спрямо ценностите, които съм изградила в себе си. Докато Стефания тогава е била съвсем млада, била е дете – характерът, който показва е напълно естествен, вроден. Тя инстинктивно проявява човечност и достойнство, а това е огромна сила, такава каквато не притежават голяма част от възрастните и тогава, и днес.
Егоизмът, малодушието, егоцентризмът се срещат както при възрастните, така и при децата, и този факт прави действията на Стефания Подгорска автентични във всяко време – детство или зрялост, минало или настояще.
Може би припознах в себе си нейното упорство, готовността ѝ да върви срещу целия свят, следвайки това, в което вярва – собствената си съвест.
Кои са твоите искрици в мрака? Сега.
Книгите, писането, мислите, музиката, вътрешният ми свят, семейството ми, малкият кръг от ценни приятелства, красивите човешки следи в света – архитектура, изкуство. Онази част на бита, която създава крепост срещу баналността, посредствеността, безсмислието – храната като празник на живота, домът като хармонична сплав от естетика и уют. Това е моят балон, искриците, които осмислят мен и моя живот – противодействие на ентропията на всичко.
Ако имаше възможност да срещнеш Стефания, какво би ѝ казала? Искаш ли да я попиташ нещо?
Знаеш ли, странно, но след превода на „Искрици в мрака“ и след всичко, което прочетох за Стефания впоследствие, имам чувството, че вече я познавам. Книгите притежават тази способност – да събират, да сближават по неповторим начин, донякъде дори невъзможен в действителността.
Удивителен е не само начинът, по който тя оцелява по време на войната, но и животът ѝ след това – борбите не свършват с края на войната, двамата с Макс преживяват препятствия, които днес на нас ни се струват немислими. Те няколко пъти започват наново живота си и се справят, успяват.
Може би бих я попитала как вижда светът днес, след войната. Тя, като свидетел на онова нечовешко време, би могла да направи ценни заключения относно човешката същност и смисъла и безсмислието на проявленията ѝ.
Какви чувства и емоции преминаха през теб, когато превеждаше преживяванията на по-малката сестра на Стефания – Хелена? Хелена, когато е щастлива, защото излиза да си играе навън. Все пак е дете. И Хелена, която се превъплъщава отново в ролята на възрастен, когато се грижи за безопасността на евреите в къщата.
Мислех си за това колко подценяваме децата. Особено днес, когато детската психология е вече толкова развита, ние като че ли все повече смятаме децата за изключително крехки, неосъзнати същества, чиято психика не може да поеме грозотата на света. Затова я крием все по-успешно, дори например чрез пренаписването на детските приказки, с които са израснали поколения.
Детската психология е важна част от осъзнаването на процеса на оформяне на човешкото същество; грижата за детската психика, изобщо фокусът върху благоденствието на децата – всичко това е изключително важно. Но не бива да забравяме, че децата разбират и усещат много повече, отколкото е модерно да смятаме.
Трябва повече да се вслушваме в тях, да вярваме в силата им да преодоляват и в способността им да осмислят, да им делегираме повече отговорност спрямо тях самите и спрямо заобикалящия ги свят.
В момента като че ли излиза, че се опитваме да ги манипулираме под предлог, че предпазваме психиката им или обратното – че им даваме свобода на избор, която обаче е криворазбрана и води до омаловажаване на възпитанието.
Това, което трябва да им дадем, е онази основа от знания, върху която да стъпят, за да израснат сами – с всичко хубаво и лошо, красиво и грозно, което този процес изисква.
Камелия Кучер, преобразена в ролята на Белен от романа “Сън”По време на превода непрекъснато правех сравнения между Хелена и моите деца, сърцето ми се свиваше от мисълта колко много деца тогава (и не само тогава) са преминали (и преминават) през подобни неща. Природата, животът, в това отношение са сурови – децата не са предпазени от болести, от смъртни опасности.
Страшно става тогава, когато и ние, възрастните, приемем тази философия – това е стъпка назад в еволюцията на човешкото същество. Това се е случило тогава, по време на Втората световна война, случва се и днес в различни точки на света.
Хелена е оцеляла, в това е нейният подвиг – тя е дете, преживяло безумствата на възрастните, преборило се за живота си, застрашен от онези, които би трябвало да го пазят.
~ ~ ~
Камелия, знаеш ли, че искам да ти споделя нещо, което се случи, докато четях „Искрици в мрака“. Спирах на моменти, за да мисля за героите в твоя роман „Нощ“ – Виторио, Ева, Сантино, Лучия.
По време на трейлъра на романа “Нощ”Може би, защото част от действието се развива по време на войната. Така си мисля, а може би има и нещо друго. И в двете истории, главните герои са още деца, макар и пораснали през годините. А децата имат по-малко страхове, сякаш са по-безстрашни от нас, възрастните.
Да, Стефания и Хелена изпитват страх, но не му обръщат такова внимание, защото нямат време да мислят толкова за него.
Може би любовта на човека към човека, е тази, която спасява онези тринадесет евреи, защото осмисля живота на двете момичета, които се грижат за тях.
~ ~ ~
Живеем във време, в което често материалното замъглява погледа от същественото, но сякаш това ни отдалечава от същината на живота. Какво ни липсва, според теб, за да бъдем по-добри хора и да проявяваме повече грижа един за друг, като надскачаме собственото си его, което често ни пречи?
Това е като онзи факт, че човек се обръща към Бога, когато има проблем, когато страда. През останалото време бутафорията на модерния живот го поглъща до степен, в която вярата, смирението, изобщо мисълта за собственото му съществуване се свежда до банални битови подробности. Баналността е враг на душата, на душевността.
Посредствеността често е следствие на нежеланието ни да разсъждаваме върху себе си и другите, върху минало и настояще, върху заобикалящия ни свят.
Страхът от смъртта, от собствената ни тленност, ни тласка към живот по повърхността на нещата, където не е необходимо да се замисляш. Когато изгубиш способността си да анализираш, губиш и усещането за отговорност за собствените си думи и действия.
Губиш способността да проявяваш емпатия. Превръщаш се в нещо по-скоро диво, отколкото осъзнато. Да намериш смисъл в безсмислието на живота е трудно, изисква сила на духа, на характера.
Живеем в цинично общество, цинизмът сега е на мода – дори в литературата. Това е някакъв отговор на вечното търсене на смисъл и невъзможното му откриване. Смисълът не е даденост, с която се раждаме, но той може да бъде намерен индивидуално, да бъде определен от самите нас.
Осъзнаването, приемането на неизбежността на собствената ни смърт ни води към това да опитаме да изживеем пълноценно малкото време, което имаме тук. Добрият човек е онзи, който не изпитва потребност да се оглежда в другите – така той дава повече, отколкото взема. А за това е необходимо да се чувстваш пълноценен в собствената си малка орбита.
Добротата е избор и той е част от ценностната система, която изграждаме за себе си. Проявите на завист, на злорадство, агресия, омраза, жестокост – всичко това са слабости на характера, те идват от чувство за непълноценност, от неискреност пред самите нас, от неприети и непризнати дефицити.
Смирението е моят отговор, това е нещото, което ми помага да живея осъзнато, пълноценно, самодостатъчно и тихо.
Ти споменаваш „Нощ“, детството – според мен вътрешният свят на човека се дели на две орбити, детството и зрелостта. Нишките, които се простират между тях, съдържат може би най-важните отговори за нас самите.
Винаги изпитвам подозрение към хора, които пренебрегват детството си, които го отпъждат от мислите си като досадна муха – това за мен означава, че някъде зее бездна, която като кофа за смет е събрала в себе си твърде много непреработени, неосмислени неща. То е като завръщане в родното ти място – колкото е символично това понятие, това действие, толкова е дълбоко и съдържателно.
Не бих могла например да създам герой, без да обясня, поне за себе си, детството му – би се получил фалшив.
Казват, че повечето хора се променят, когато страдат – някои стават по-добри, като извличат есенцията на живота от болката, а при други, се случва точно обратното. Стефания Подгорска се сблъсква с различни несгоди, но ето че заплахата за физическото оцеляване – нейното и на останалите хора, които укрива в къщата, не ѝ отнема присъщата човечност.
Как да съхраним човешкото в себе си, в това леко объркано време, което ни люлее ту в една, ту в друга посока? Неслучайно те питам, защото историите в твоите романи, носят точно това усещане за топлина, разбиране, близост и искреност, което придава смисъл на човешките взаимоотношения.
Да, в моите романи изразявам неодобрението си към заобикалящия ме свят – това е нещо, което се чете между редовете. Правя го насочвайки фокуса към човешката топлина, искреност, добродетели, достойнство, към смирения поглед върху живота – този, който вижда красотата и необходимостта в тъгата и радостта от съществуването изобщо.
В романите ми е заложена моята житейска философия – смятам проявата на човечност за сила. Вярвам, че човешкият дух е способен да се извиси над баналността, а баналност за мен е и цинизмът, и егоцентризмът, и бясното препускане на света, където човек губи себе си в съревнование с другите.
Страданието е част от живота, щастието не идва от липса на тъга и страдание, то идва от приемането му. Изобщо щастието е трудно уловимо, не можеш да го бутилираш в себе си, за да го изследваш и да намериш формулата. Има мигове на щастие, останалото е… живот.
Приемането на страданието като част от пътя, на тъгата като част от палитрата вътре в нас, приемането на собствената ни отговорност за нас самите, за благоденствието ни, смирението пред обстоятелствата, които не можем да променим и изобщо разбирането, че животът не е карнавал, където можем да си купим от сергия захарно петле и да го ближем в захлас до края на дните си – това е за мен начинът да съхраним или въобще да намерим човечността в себе си.
Времената сякаш винаги са объркани – и преди и днес. И хората, които успяват да ги осмислят, да се ориентират в тях, винаги са малко – понякога си мисля, че това е някаква закономерност на живота. Пристанът трябва да бъде вътре в нас, само там можем да бъдем във владение на себе си. А това означава богат вътрешен свят, самодостатъчен. За мен това са книгите, изкуството, изобщо знанието – те ми помагат непрекъснато да преосмислям света и да го приемам.
Има ли някаква истинска история, която те трогва и вълнува толкова много, че ти се иска да я разкажеш в роман?
Историята на моето семейство от руска страна. Не знам дали някога ще събера смелост да я опиша, защото тя е лична, преживяна е чрез разказите на най-близките ми хора, чрез следите, които е оставила по тях и на които аз съм свидетел.
Преживяното от семейството ми от руска страна е епично, напълно достойно за епичен исторически роман. Но аз виждам твърде ясно човешкото в него, белезите са все още живи върху лицата (образно казано) на баба ми и дядо ми, на цялата фамилия Кучер и фамилия Лютови.
Живея с тази история цял живот, осъзнах го през последните години – винаги съм я носила в себе си като някаква вътрешна сила, като смирение, което ми е помагало да преодолявам препятствията по моя път.
Бабата на Камелия Кучер (най-малкото момиченце на семейната снимка)
Изпитвам дълг да изживея живота си достойно, следвайки примера на предците ми – аз, продължението на техния живот, появила се на този свят благодарение на тяхната сила.
Как разбра, че си готова да напишеш своя първи роман „Дом“? Знаеш ли…, когато го прочетох, исках да се върна отначало и да го започна наново. Заобичах героите и техните истории, но как се случи при теб?
Пиша от малка – като естествено продължение на четенето. Детството ми премина в паралелната вселена на книгите, мога да опиша пътя си от тогава до днес чрез книгите, които съм чела в различните периоди – толкова свързана съм се чувствала с тях. Не мога да си представя живота ми без книги, не мога да си представя себе си без тях.
Започнах да пиша някъде на дванайсетгодишна възраст и оттогава не съм спирала да го правя – още една паралелна вселена, която си беше само моя. Моделирах я както ми харесва, растях чрез нея.
Винаги съм писала романи, нямам написан нито един разказ. Имаше период, когато пишех поезия на английски език – когато учех в Монтрьо. Но моят вътрешен свят говори чрез романи. Съответно имам множество започнати и незавършени романи.
Когато започнах да пиша „Дом“ усетих, че тази история може би вече е узряла да стигне своя край. Писането изисква талант, но и опит. В моя случай – двайсет и една години трупане на опит, преди най-сетне да напиша „Дом“.
Идеята за историята в романа се роди спонтанно, естествено – исках да разкажа живота на момче, което расте без грижа, без обич. Исках да проследя връзката между детството и зрелостта, между домът, от който идваме, и този, който създаваме. Изпитвам голям сантимент към „Дом“, към философията на романа, защото всеки роман съдържа своя философия.
В „Дом“ се случи първата ми истинска среща с мои герои – завършени, придобили плътност.
Усещам ги живи, така както и героите от другите ми два романа – те продължават да живеят в мен, част са от вътрешния ми свят, по някакъв начин са го обогатили, разширили. Какъв невероятен процес е това – ти вдъхваш живот на думите, а после този живот расте с всеки прочит. Чувството, че моите герои живеят у някого другиго е неописуемо.
Камелия Кучер, преобразена в ролята на Фатима от романа “Дом”Трудно се разделих с историята в „Дом“, когато го завърших – искаше ми се още да поживея там. До последно не знаех дали вътрешното ми усещане, че този роман е готов да излезе извън бюрото ми, е правилно. Ни най-малко не очаквах всичко, което се случи впоследствие – приемът на „Дом“, появата на „Нощ“ и „Сън“, превръщането на необходимостта ми да пиша в професия.
Понякога все още осмислям това, че моите истории се съпреживяват от читатели, от хора, които не познавам, и с които споделям вътрешния си свят, въображението си – удивително чувство е, необяснимо, страшно и радостно едновременно.
Виж повече за романа „Искрици в мрака“: тук.
Снимки: личен архив, Камелия Кучер
* „Искрици в мрака“, Шарън Камерън, преводач: Камелия Кучер, издателство „Хермес“, 2021
