„Небето се простира тъй сияйно над нас, осветявайки всяко кътче в тъмнината.“
„Искрици в мрака“, Шарън Камерън*
Пшемишъл, Полша, ноември 1942 г.
„Отвън има някой. В мрака.“
Някой чука на вратата. Стефания трябва да направи избор…
София, България, юни 2021 г.
Отвън няма никой. Светло е.
Никой не чука на вратата, но въпреки това…
Войната боли в тази история.
Болката е едновременно пронизваща и тъпа. Изглежда като несъвместимо описание на нещо непознато. Но е така, когато…
Войната. Боли.
Но в прелистването на поредната страница от романа „Искрици в мрака“, има някаква надежда, която лекува болката с любов.
Харесвам историите за Втората световна война, въпреки тъгата, която се надига в мен, когато чета.
Харесвам ги, защото те ме смиряват, учат ме да бъда тиха и да виждам живота отвъд реалността, в която живеем.
Има нещо много обогатяващо в този урок – да можеш да погледнеш на битието си от времето на едни други събития, случили се в живота на непознати хора, превъзмогнали най-големите си страхове. Хора, които просто не са имали друг избор, освен да запазят своята вяра, която спасява последните искрици в мрака.
Не всички се справят, но поне някои от тях успяват, като Стефания Подгорска – Фуся, както близките ѝ наричат младата девойка от полския град Пшемишъл, проявила небивал героизъм по време на нацистката окупация.
Това е героинята в романа „Искрици в мрака“ от Шарън Камерън, която разказва истинската история на Стефания Подгорска и нейната по-малка сестра Хелена.
Стефания (вдясно) и Хелена (вляво) Подгорски, 1944 Момичетата спасяват тринадесет евреи през Втората световна война, като ги укриват почти две години в таванското помещение на стара и изоставена къща, под зорките погледи на германските войници, които не забелязват нищо от това, което се случва в дома на сестрите Подгорски.
Стефания (вляво) и Хелена (вдясно) Подгорски, 1943 Връщам се отново към онези моменти в романа, когато изпитвам истинско умиление. Тогава си казвам, че тази история заслужава своя добър край. Моментите, пълни с искрици надежда по Коледа и радостта в погледа на Хелена, когато разопакова старата кукла – подарък от Стефания.
„Винаги изживяваме дни, които не можем да си върнем – отвръщам. – Така че си създаваме нови. Това е.“
Удивена съм от изобретателността на това младо момиче, което измисля почти невъзможни неща, за да осигури прехраната на всички хора в къщата, която сега е възстановена в музей.
Стефания купува от пазара в Пшемишъл стари и скъсани пуловери, разплита ги и боядисва преждата с обелките от цвекло. Евреите, които укрива в къщата, се научават да плетат, а след това Стефания продава новите пуловери на по-висока цена, за да купи храна.
Тази история е повече храбра, отколкото страшна.
Повече човечна и добра, отколкото жестока.
В тази история има кураж, доблест и дързост.
Човешкият дух, който не може да бъде сломен насред войната, живее в тази история.
„С всяка следваща стъпка надолу се чувствах все по-тежка и по-тежка. Сякаш бях пораснала или напълняла. Ала тежестта бе просто страх. Защото наистина се страхувах.
Страхувах се, че повече никога няма да ги видя.“
Историята в романа пресъздава толкова живо и увлекателно действителността от Втората световна война, че на моменти имах нужда да повярвам, че този сюжет е предимно художествена измислица.
Сякаш сме свикнали да притъпяваме твърде често времето, в което живеем, за да забравим по-лесно всички несгоди, които го обитават.
Историята на Стефания и Хелена е толкова пълнокръвна, че има способността да породи в нас онова усещане за болка, която друг човек изпитва, но ние също страдаме, защото сме съпричастни. Защото само така можем да се научим да живеем с повече състрадание един към друг.
Войната боли.
Но.
Мирът.
Sholem aleikhem (идиш) – Върви с мир.
Затварям последната страница от романа „Искрици в мрака“.
Чувам само гласа на Стефания, който почти шепне, защото идва от различен свят:
„Ала аз знам, че тишината е пропита с дихания и сърцебиене. Мисли и чувства, които не могат да бъдат изречени. Тишината над нас е пълна с живот.
Тишината не означава пустота. Невинаги.
Не и за мен.“
Вече е тихо, никой не чука на вратата, но имам нужда да поговоря с още някой за тази история, не само със себе си.
Ето какво ми разказа писателката Камелия Кучер, която превежда романа „Искрици в мрака“ на български език.
Камелия Кучер: личен архивМалка част от този разговор, който продължава тук.
„Имах щастието и късмета да превеждам история, която ме вълнува. И се получи така, че едновременно бях преводач и читател – историята ме увличаше и преводът се случваше естествено. Има нещо особено в това да превеждаш действителна история – чувствах се така сякаш Стефания ми разказва, а аз записвам.
Понякога забравях, че това е художествен роман, потапях се в миналото, вървях със Стефания и Хелена из улиците на Пшемишъл – картините бяха много живи, гласовете им също. Буквално преживях превода.
…
Това е история, която диша, жива като нас самите, история от не толкова далечното минало, която все още има живи свидетели и този факт носи различен дух, особен смисъл, който излиза извън художественото – към човешкото, което е тук и сега.
…
Знаеш ли, странно, но след превода на „Искрици в мрака“ и след всичко, което прочетох за Стефания впоследствие, имам чувството, че вече я познавам. Книгите притежават тази способност – да събират, да сближават по неповторим начин, донякъде дори невъзможен в действителността.
…
Страданието е част от живота, щастието не идва от липса на тъга и страдание, то идва от приемането му. Изобщо щастието е трудно уловимо, не можеш да го бутилираш в себе си, за да го изследваш и да намериш формулата. Има мигове на щастие, останалото е… живот.
Приемането на страданието като част от пътя, на тъгата като част от палитрата вътре в нас, приемането на собствената ни отговорност за нас самите, за благоденствието ни, смирението пред обстоятелствата, които не можем да променим и изобщо разбирането, че животът не е карнавал, където можем да си купим от сергия захарно петле и да го ближем в захлас до края на дните си – това е за мен начинът да съхраним или въобще да намерим човечността в себе си.“
Виж продължението на разговора с писателката Камелия Кучер, автор на романите „Дом“, „Нощ“ и „Сън“: тук.
Моите емоции, разказани в бележки на автора:
~ ~ ~
Преди да публикувам тази история в блога, изпитах някакво колебание, докато чета романа.
Последиците от Втората световна война, лишенията от различно естество, човешките страдания, съизмерими с друго време.
Искам ли да разкажа всичко това? И най-вече – защо?
Продължавам да чета.
Харесва ми, че Шарън Камерън – автор на романа, умело пресъздава истинската история в художествен текст, като не заглушава гласа на Стефания – тя е тази, която разказва през цялото време.
Шарън Камерън: личен архивИзминават няколко дни, някак почти неусетно заживявам с онази част от историята на Стефания и Хелена, когато двете момичета обичат, смеят се заедно, имат своите малки мигове на чиста и неподправена радост.
Нямам повече въпроси към себе си. Просто искам да разкажа как ние, хората не преставаме да бъдем хора навсякъде. И в щастието. И в страданието.
Все си оставаме човеци, каквото и да се случва.
~ ~ ~
Факти:
Стефания Подгорска умира на 29 септември 2018 г.
Ед Бурзмински, син на Стефания Подгорска, създава фондация на нейно име през 2019 година.
The Stefi Foundation: https://thestefifoundation.org/
Шарън Камерън, автор на романа, разказва нейната истинска история през 2020 година.
Снимки:
Снимки към историята: авторска фотосесия на блога
Източник и права на черно-белите архивни снимки на сестри Подгорски:
United States Holocaust Memorial Museum – Мемориален музей на Холокоста на САЩ
Произход на архивните снимки: д-р Джоузеф и Стефания Бурзмински
* „Искрици в мрака“, Шарън Камерън, издателство „Хермес“, 2021
