История от поредицата
„С Родопите в рая“
Сега седя на ръба на градския живот, но мислите ми препускат свободно между селата Лещен и Ковачевица, за да стигнат до този завой по пътя, където чаят е набран от гората, малиновите храсти пълзят около самоделната дървена ограда, а зеленчуците растат по склона на планината.
Представата ми за дива и неопитомена красота се сбъдва, изваяна в съзвучие с великолепието на природата.
Често се връщам към уединението на това място около село Ковачевица, което сякаш никога няма да бъде застигнато от ритъма на живота в града. Не мога да забравя живописните гледки на Западните Родопи, потънали в слънчевите цветове на лятото.
В един свят, в който повечето хора бързат, за да се впишат някъде, хармонията е все по-трудно постижима. Но животът е прост. Колкото и да се опитваме да го усложняваме, той ще си остане прост по тези места, които криволичат из завоите в Родопите, защото тук хората не се опитват да го преправят.
Разказвам тази история няколко години по-късно, когато вече съм прочела книгата „Даровете на несъвършенството“, написана от изследователката Брене Браун, която прави редица проучвания върху срама и уязвимостта.
„В природата ни е да се доверяваме на това, което виждаме с очите си. Животът ни в този грижливо редактиран, свръхпродуциран и фотошопван свят е много опасен. Ако искаме да изградим издръжлив дух и да не ставаме жертва, като сравняваме нашия обикновен живот с обработените изображения, трябва да знаем как да подлагаме на проверка за истинност това, което виждаме.“
– Ще пиете ли пресен билков чай?
Дядото от Ковачевица пресича шосето, за да откъсне няколко стръка свежа мащерка, която вирее от другата страна на пътя. Откакто се върна, минават едва три, четири минути, а запарката от чая е почти готова. Ухае превъзходно. Цветните нотки от мащерката се преплитат със земния вкус на почвата, като придават онзи наситен аромат на диво поле, който сега изплува между спомените. Съвсем истински е.
Възрастният човек ми показва къде расте мащерката, за да си набера за вкъщи. Не я пази само за себе си. Има достатъчно.
Носталгията е приятно чувство, което ни връща отново и отново пълноценното усещане за преживяното, за да открием познат подслон в единението с природата, което ни помага да бъдем по-добри и да творим собствен смисъл отвъд объркания свят на съвремието, което се променя постоянно.
Искам да запомня себе си в тази гледка. Смирението и кроткото излъчване. Съзнаваното нищо, което запълва цялото ми същество с усещанията на момента, в който пребивавам.
Мениджър в почивка. Това пише на памучната шапка от снимката. Сега е на село. Татко я носи всеки ден през лятото на двора, за да се предпазва от силното слънце.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
