06.10.2020, Еленската базилика и село Чавдар
Събудих се рано тази сутрин и погледнах времето, – точно 5.55.
Утрото навън изглежда леко сънено, като че ли още не се е развиделило напълно.
Не се чудя чак толкова какво да облека на този ден, както преди години. Просто знам какво искам този път.
Телефонът звъни често, но въпреки разговорите, тръгваме.
Ранната октомврийска есен прилича повече на закъсняло лято. Слънцето плахо притаява срамежлив дъх зад някой друг облак, а после отново огрява близките хълмове, все едно иска да остане още малко между двата сезона, които се преплитат един в друг, докато пътуваме.
Тесният и живописен път се усуква с плавни движения около великолепната брезова гора, от която не мога да отклоня поглед.
Малко преди да пристигнем, си обещавам нещо.
***
Вървя с патриотично чувство, леко притъпено, но се улавям на моменти, че не спирам да си повтарям на ум съчетанието от думи „Национален паметник на културата“, изписани върху мраморната плоча на входа.
Еленската базилика от IV-и век, храм на християнската вяра и книжовността от времето на Втората българска държава.
Национален паметник на културата!
Място, което сякаш изглежда малко позабравено в своето величествено очарование между история и природа. Място, което пробужда различни емоции в мен, докато пристъпвам между вековните руини, обрасли с полуизсъхнала и неокосена трева.
Усещането за изоставеност витае в пространството около храма, но моята представа е различна. Представям си как разказвам тази история, но с други думи.
Облагородените и поддържани зелени алеи подчертават полуразрушените крепостни стени на църквата. Хармонията, която е постигната със заобикалящата среда, показва родолюбието към мястото и отношението на страната към историческите и културни ценности.
Сега още повече изпитвам нужда да спазя обещанието си, не мога да го подмина просто така. Спираме покрай пътя, за да се разходя в брезовата гора, нагиздена в бяла премяна, която много отива на младостта ѝ.
Толкова чиста и невинна изглежда, че едва не се губя, докато обикалям от дърво на дърво, потънала в тих унес от чуруликането на горските птици, което наподобява на някаква мелодична песен, когато човек се заслуша.
Ако има нещо, което ме вдъхновява повече от всичко друго, то това е природата. Дълбокото усещане за онази първична и неподправена връзка с живия и пъстър свят, който съществува навън.
***
В село Чавдар е зелено, подредено и приветливо, като пейзаж от пощенска картичка, която бързам да изпратя, за да пристигне преди да се прибера.
Чудя се как това българско село може да изглежда като изключение от всички останали.
Мога дълго да съзерцавам красота като тази, особено, когато тя е способна да пробуди разнолики емоции за добрите неща, които съществуват около нас. Сега искам да мисля само за тях.
Няколко дни по-късно
Наскоро прочетох, че много научни изследвания по света потвърждават връзката между обичта към страната и личното благополучие на хората, които живеят в нея. Чувството на национална гордост и уважението към традициите увеличават удовлетворението от живота.
Може би е така.
Може би имаме нужда да вярваме повече в нещо по-голямо, съществувало преди нас, за да живеем по-добре, като ценим настоящето и почитаме миналото.
Така пораснах с още една година, между няколко различни свята, в удобни дрехи от памук в неутрални цветове.
Може би пощенската картичка е пристигнала навреме.
Снимки:
Еленска базилика и село Чавдар: личен архив на блога
Изображение на пощенска картичка: Pixabay
Виж още истории от рубриката “Наоколо”: тук.
