Лятото на 2016 година
Едно лято, което ще помня завинаги.
Къдравите скали, набраздени от времето, ветровитите утрини, морскосинята вода, тишината и спокойствието. Да това спокойствие, което никога не е скучно, а по скоро прилича на някакъв блян.
В разгара на лятото Северното Черноморие носи тази носталгична премяна от 80-те, която продължава да изглежда като нова, независимо от овехтелите спомени от моето детство.
Толкова много искам да видя нос Калиакра отблизо и да погледна плискащите се вълни отвисоко, че когато съзирам заобикалящото ме море и останките от история, почти оставам без дъх.
Тук, в напълно безвремие изпитвам точно това, а сърцето ми продължава да бие още по-силно от вълнението, което кара кожата ми да настръхва, още преди да е хванала слънчев загар.
Търся се и се откривам в суровата красота на отвесните скали, надвиснали седемдесет метра над морската синева. Мислено се въртя в кръг, докато гледам хармоничните движения на ветрогенераторите.
Нямам никакви въпроси и никой не очаква нищо от мен.
Светът е за двама на такова място.
Искам да запечатам всяка гледка, която попада в полезрението ми, но пропускам да взема фотоапарата и затова правя няколко снимки с телефона, които едва сега намират място в тази история.
Пролетта на 2018 година
Няколко години по-късно писателката Ивинела Самуилова ме връща без да знае към това усещане за безгранична свобода. Случва се по време на премиерата на нейната книга „Пътеписи за душата на България“.
Според една теория човешката душа тежи 21 грама, а аз искам да узная колко тежи душата на България. Не се стърпявам и питам. Ивинела „измерва“ родната душа в богатството на земята, съкровищата на страната, традициите и хората с техните истории.
Продължавам да питам.
Искам да разбера кое от всички места, описани в книгата, е накарало Ивинела да се почувства най-смирена и най-притихнала, в безмълвието на душата. Тогава тя споделя за пълнолунието на нос Калиакра и емоциите, които са я завладяли около голямата омагьосваща Луна.
Нос Калиакра е от тези места, на които не очакваш да видиш кой знае какво, но когато си там, те връхлита някакво неописуемо чувство, което буди удивление. Сякаш сетивата не стигат, за да поемат тази възхита.
Слушам Ивинела и едновременно с това обикалям по вълнообразните извивки на брега. Наслаждавам се на яркото слънце, което танцува с вятъра, докато в подножието на скалите водата се опитва да надскочи себе си и ограниченията на пространството.
Природа и човек в едно творение, в което масленозелените листа на смокините изпъкват на фона на ръждивочервените краски на скалите. Безмерната красота на нос Калиакра няма равна на себе си, но сякаш никой не очаква да има.
Няколко дни по-късно
Връщам се отново в село Българево, докато чета пътеписа на Ивинела Самуилова за Северното Черноморие. Душата ми неусетно припознава мястото като нещо свое. Чувствам се в мир със себе си, повече, отколкото е възможно да си представя. Затова забравям за представата.
Нямах предварително написани въпроси за срещата с Ивинела. Мисля се, че ако имах, нямаше да стигна до тези отговори.
Как тогава щях да преоткрия августовския вкус на ароматната рибена чорба, хрупкавото грозде от пазара в село Българево и сладките приказки на вечерна светлина, в градината на къщата, в която бяхме отседнали с моето семейство.
Не помня как избрахме Северното Черноморие за лятна отмора през 2016 година, така, както нямах идея как да разкажа тази история в началото. Но тогава тръгнахме така, както сега започнах да подреждам миналото в настоящето. Исках да го видя отново, но с други очи.
Още една среща по пътя на душата.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.