Обичам онези неочаквани и криволичещи отклонения, открехващи нова врата по пътя, която не съм си представяла, че ще се отвори някои ден сама, за да ме отведе до Вилфранш сюр Мер. Поглеждайки към морето от екзотичната градина на средновековния град Ез, ми се струва, че животът е свил уютно гнездо в подножието на скалите, около каменистия бряг, от който ме делят едва няколко километра.
Денят започва отначало с плаващи платноходки и удивителна гледка към историческия хотел „Welcome”, разкриваща провинциалния чар на френския курорт. Къщите в залива, които не са от най-свенливите, надничат през прозорците, за да разберат какво се случва в света на хората, когато попаднат в град, приличащ на пощенска картичка.
Някои търсят тих и уединен ресторант по крайбрежната алея, за да се насладят на дълъг и спокоен обяд по френски, с вкусна храна и чаша хубаво вино, но има и такива, които се изкачват все нагоре и нагоре, нетърпеливи да разгледат Стария град отблизо. Не са изключение и тези, които слизат надолу, за да отплават от пристанището на Вилфранш сюр Мер, разглеждайки прелестното крайбрежие на Лазурния бряг от палубата, преди корабът да акостира на брега, на който се възхищават от разстояние. Но най-интересни за къщите, нанизани като цветни мъниста от огърлица, са онези хора, отделили достатъчно време и за трите неща. С тях те преживяват заедно почти всичко, като тристепенно меню, в което може да пропуснеш десерта, но така ще обидиш вкуса на готвача за обяд.
Една от тези китни къщи е особено популярна по цял свят, известността ѝ се дължи на рок групата „Ролинг Стоунс“, които през 1971-та година пристигат във Вилфранш сюр Мер и превръщат сутерена на вила „Нелкот“ в музикално студио, в което записват част от класическия албум „Изгнание на главната улица“.
Тъмната улица, както я наричат тук, е с дължина от едва 130 метра, но тя не е обикновена туристическа атракция в Стария град, с която Вилфранш сюр Мер е познат, а на нея наистина живеят хора, за разлика от преди, когато е била част от отбранително укрепление, улесняващо движението на войниците. Фенерите от ковано желязо, осветяващи крепостните средновековни стени, създават напълно реалистично усещане, че се разхождаш във време, което е било преди теб.
Мракът невинаги е лош, особено ако се опиташ да се сприятелиш с него в подходящ момент, а това е възможно, утешавайки себе си с тишина, молитва и съзерцание. В края на улицата, наподобяваща тунел, светлината е силна и ярка. Може би в това са вярвали и жителите на Вилфранш сюр Мер, когато четири порти са пазели достъпа до Цитаделата на града, която днес е исторически паметник от 16-ти век.
В елегантен бароков стил и в пастелни нюанси, църквата „Сен Мишел“, извисяваща се между цветните къщи над залива, е построена през 18-ти век, а в нея се съхранява един от най-старите органи в района на Прованс-Алпи-Лазурен бряг.
Вилфранш сюр Мер е от онези неподправени градове на Ривиерата, които не приличат на нищо друго, няма как да сбъркаш, че си тук, когато попаднеш на крайбрежната алея, отправяйки поглед към цветните фасади на къщите. Такива места, каквото е това, са желан декор за различни сцени, за които се питаш къде ли се развива действието, гледайки филма. Живописните пейзажи, откриващи великолепието на залива, очарованието на Стария град и интересното пристанище с кея, привличат известни кинопродукции, като легендарния филм „Никога не казвай никога“, в който Шон Конъри се превъплъщава в ролята на Агент 007 – Джеймс Бонд.
Ако не бях прочела, че хотелът се казва така от 1920-та година, когато англичаните се сприятеляват с красотата на Лазурния бряг, щях да си помисля, докато вървя по обратния път, че „Welcome” е чудесно име от настоящата епоха, с което Вилфранш сюр Мер поздравяват туристите на универсален език. Оказа се, че историята на първата постройка, преди появата на хотела, започва през далечната 1710-та година, за да продължи през 1787-та, превръщайки се в предпочитан избор за отдих.
От Цидателата се открива прекрасен изглед към едно от най-романтичните пристанища в света. Приказната панорама към платноходките е впечатляваща, разпръснати като ято птици по повърхността на синевата, те са като от картина на френски художник, уловил завинаги живота в този миг. Морската гара, към която се стичат хиляди туристи, е като отличителен знак на града, пазещ своето историческо наследство по привлекателен начин, който буди възхищение.
Ако отидете на плаж във Вилфранш сюр Мер през лятото, не пропускайте да изпратите пощенска картичка, както и да опитате някои от вкусните предложения на готвача, чиято шапка е като бяла платноходка с червен кант по средата – за добро настроение в „The Good Mood Café“.
Още фотомоменти от Вилфранш сюр Мер
Виж още няколко истории от Френската Ривиера: тук.
