В онази ветровита неделя се отправяме към Кан, защото е най-близо до град Антиб, а времето на Лазурния бряг не е подходящо за прекалено дълги разходки. Отвъд световния кинофестивал, червения килим и крайбрежната алея около булевард „Кроазет“, Кан ме подсеща за себе си по един съвсем обикновен начин, в който историите на хората и чудесната архитектура се превръщат в повод да открия човека в търсене на смисъл по Виктор Франкъл.
Представете си две малки деца, приседнали на страничните стълби на Фестивалния комплекс в Кан, сгушени едно в друго, с топли шапки и шушлякови якета, те се цупят нарочно, правят безобидни бели, но накрая се примиряват с желанието на възрастните. Отдалече е очевидно, че не искат да бъдат в центъра на кадъра.
Обедното слънце се прозява все още сънено насред облаците, достатъчно високо е, толкова високо, че за него малкото и голямото се сливат в Кан, а когато си на не повече от две години, може да се каже, че си достатъчно пораснал, за да проявиш характер по важни житейски въпроси.
Изплетени като ефирна дантела от 19.век, в която нежните фигури са продължение на живота, който иска да остане в разказите за хората, елегантните парапети на изящните стари къщи, осеяли почти всяка улица в Кан, създават усещане за присъствие във вечността, напомняйки ми с нещо за триумфалното минало на града, в който съм родена. Да, приликите не са толкова очевидни в настоящето, защото отношението към историческото наследство е различно в Лом и Кан.
Красотата на архитектурата, придаваща особено излъчване на града, е впечатляваща, но не мога да подмина изражението на мъжа, който усърдно почиства безплатната градска тоалетна. Навсякъде чистотата сияе, заслепява, искри и ухае на свежо – блестящо представяне.
Около сцената, в която всички персонажи са непознати, свети, може дори да се огледаш, ако има какво да видиш отвъд. Макар и без кръгъл ореол от прожектор, насочен към подиума, мъжът знае как да застане, за да бъде забелязан като човек, който всеки ден тихо се грижи за най-мръсното място на пясъчния плаж, разположен до един от най-популярните булеварди в света – „Кроазет“. Ако го бях попитала как се казва, заглавието щеше да започва с името му.
„Откъдето и да го погледнем, нужникът е нужен.
Ако в него има и прозорче, можем да видим света отвъд собствената си нужда“.
(неизвестен автор)
Виждайки нещо друго от своето отворено прозорче, в средата на миналия век, Алфред Хичкок привлича вниманието на света с романтичния трилър „Да хванеш крадец“, в който зрителите разпознават хотел „Карлтън“ в ключовите сцени от филма, най-вече в една от тях, когато Грейс Кели, облечена в небесносиня рокля – с тънки презрамки, вечеря в ресторанта с Кари Грант.
Привлечена от историята на някои архитектурни произведения на изкуството в града, се пренасям мислено още назад, когато през 1913-та година отваря врати най-прочутата сграда в Кан, носеща духа на Бел епок епохата. В неокласически стил, сега хотел „Карлтън“ е исторически паметник, вдъхновен от забранената любов между руския княз Михаил Михайлович и София фон Меренберг, внучката на писателя Пушкин.
Най-прекрасното чувство, заради което наследникът е изгонен от Русия, го лишава от бъдещата титла на цар, защото тази връзка не подхожда на общественото му положение. Князът се премества в Кан през 1909-та година, като в желанието си да построи блестящ хотел, подходящ за изискани приеми, поставя началото на „Карлтън“, чието име на скандинавски означава „свободен човек“.
Историята на тази любов не прекъсва, от хотела откриват изгубените следи на 88-годишната внучка на княз Михаил и графиня София – лейди Бътър, за да отпразнуват заедно с нея първия голям юбилей на „Карлтън“ през 2013-та година.
Наскоро, търсейки различна история зад тази история, която вече е на повече от 100 години, неусетно научавам, че лейди Бътър не се е отказала от делото на Пушкин до края на живота си, когато е била на 97 години, а го е увековечила с награди по творческо писане за ученици в шотландските училища, както и за такива, които посещават курсове по английски език в Санкт Петербург.
Звездата ѝ продължава да грее и до днес, когато наградите са преродени в разнообразни образователни програми за млади хора, в които живее непоколебимата ѝ вяра в силата на истинското творческо въображение. Същото, заради което пиша тази история на славата.
В онази ветровита неделя се отправяме към Кан, защото е най-близо до град Антиб, а времето на Френската Ривиера не е подходящо за прекалено дълги разходки.
Сякаш книгата на Виктор Франкъл – „Човекът в търсене на смисъл“, която прочетох преди няколко години, намира най-неочаквано отражение и в тази история. Австрийският лекар твърди, че работата, любовта и смелостта, са неизчерпаем извор, в който може да открием дълбок смисъл.
Поглеждайки отвъд световния кинофестивал, червения килим и крайбрежната алея около булевард „Кроазет“, пременен с дизайнерски бутици на луксозни марки, пътят назад е щастливо търсене на човешкото и необикновеното между Лом и Кан.
Още фотомоменти от Кан
Виж още няколко истории от Френската Ривиера: тук.