Този свят и баба

Малките планински села, потънали в меката прегръдка на пленителната българска природа. Обаянието на тези полузабравени места, сякаш ме връща в едно друго време, когато тежкият жакардов юрган притискаше невръстното ми детско тяло към това на баба.

Заспивах често така, сгушена на топло. Тогава нищо не ме тревожеше, защото вярвах, че баба е като природата и може да се пребори с всичко ненужно, което се изпречи на пътя на моето безгрижие.

 

По пътеката към водопад "Скока", гр.Тетевен

 

Сега я няма, а светът изглежда по-различен, но това не ме плаши чак толкова, защото намирам по нещо от баба във величието и красотата на природата, която ме приютява всеки път, когато имам нужда от нея.

Красота, която трудно се побира в съвременната представа за модерния градски живот. Нужно е само да я забележим веднъж, за да се припознаем в нейната простота и несъвършено излъчване, а после да я заобичаме, както се обича баба. С благоговение.

 

Водопад "Скока", гр.Тетевен

 

Водопад "Скока", гр.Тетевен

 

Виждам света отново, когато затварям очи. По онзи начин, по който ми се иска да го видя.

 

Слънцето преди залез

 

Вече съм по-голяма, а юрганът не е от жакард. Вървя, изкачвам се съвсем сама по билото на непознатата планина, а после бавно слизам обратно към непознатото село.

 

По пътеката към водопад "Скока", гр.Тетевен

 

Смиреното съзерцание в природните гледки, които ме заобикалят по пътя към баба, прилича по скоро на някакъв полусън, онова леко странно вътрешно преживяване, в което не знаеш дали още спиш дълбоко или вече си буден.

Хубаво е, когато гледам отвисоко очертанията на старите варосани къщи, кацнали като ято бели лястовици между гъстите дървета, които с разлистените си клони правят от онази дебела сянка през лятото.

***

Вървя все така, но незнайно защо, се връщам в града. По пътя надолу усещам, че се смалявам все повече, а раницата, която нося, става все по-лека. Толкова съм мъничка вече, че ми трябва повече време, за да стигна с миниатюрните си крачки до мястото, към което съм се запътила.

 

По пътеката към водопад "Скока", гр.Тетевен

 

Търся моята класна стая в начално училище.

Спомням си ясно как изглежда – последната, някъде в дъното на коридора, близо до лекарския кабинет. Влизам и обхождам с леко плах поглед пространството между четирите стени. Не ми се вярва, че сега съм тук, чувствам се като пътешественик, който прескача от един свят в друг.

Учителката ме посреща с най-благата усмивка, която един възрастен човек може да отправи на едно малко дете. Никой не се интересува от моето закъснение, то не е важно, когато пътят е дълъг.

 

В къщата на баба

 

Сядам тихо на своето място. Слушам урока, както правят повечето деца. Свързвам се отново със седемгодишното момиченце, което изписва с голямо старание ченгел след ченгел в тетрадката с широки редове. Разбирам, че от правилно подредените букви, се раждат разни хубави думи, които могат да оформят собствен почерк. Струва ми се, че това е полезно.

***

Малките и големите неща се сливат в настоящето на един сън. Сякаш представите за едните и другите се размиват в повторението на битието.

Този свят не е като онзи свят.

Красив и добродушен отвътре, кротък и скромен отвън.

С баба Виолета в него.

 

Снимки: водопад “Скока”, гр.Тетевен

 


Виж още истории с баба: тук.


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.