Детството върху памучен екран

Последната година се разхождам по-често по стъпките на детството. Изглежда, че не ми е съвсем омаляло.

Вървя бавно между браздите на пътя и всичко се връща няколко десетилетия назад, въпреки опитите на тревата да заличи някои от следите.

 

Улица от детството, която вече не се вижда

 

Все някъде нещо е останало от детството, между игрите на навън и времето, в което бабите и дядовците ни учеха на трудолюбие и честност. Все обикновени и добри хора – работливи, съвестни и съзидателни. Хора, които възпитаваха с личен пример човешкото в нас.

Безгрижни, но ангажирани деца. Такива бяхме.

Израснахме с книгите от библиотеката, разходките в гората, филиите, намазани с домашна лютеница, поръсена с прясно овче сирене.

 

Домашна лютеница, същата като тази от детството

 

Спомням си, че като дете много обичах да ходя за хляб с мрежите на баба. Обожавах хрупкавата и препечена коричка на селския хляб.

 

Мрежичка от детството

 

Фурната в центъра не беше просто обикновен магазин, а място за следобедна среща. Събираха се всякакви хора – по-възрастни, по-млади, деца.

Разговаряха един с друг.

Имаше кино. Имаше сладкарница. Имаше училище.

Така изглеждаше селото от онова излетяло време. Толкова живо и пълно с жизнерадостни лица.

 

Цъфнало дърво

 

После пораснахме изведнъж, твърде много. Започнахме отново да се оглеждаме в по-малките неща. Тези, които се свеждат до същината на живота.

Добрата дума.

Протегнатата ръка.

Сърцето, което дава.

Човешките добродетели, които не се променят.

 

Божур

 

Сега по улицата на баба и дядо никой не тича.

 

Улица от детството

 

Хората говорят по-малко, но сякаш казват повече. Тихо е. Почти няма разлика между делник и празник. Някои от къщите тънат в целодневна самота, а други просто се рушат от липсата на живот в тях.

Наскоро срещнах порасналите деца. Имаше какво да си кажем. И още има.

Говорихме си с часове, разговорите се въртяха предимно около игрите на открито до късно вечер и ожулените колене, за които сега ни напомнят белезите от карането на колело. Още тогава искахме да бъдем самостоятелни, затова си измисляхме много важни задачи, които имитират живота на възрастните, като строителството на палатки от непотребни стари чаршафи.

Сякаш още чувам как прожекционният апарат прещраква някъде в ума ми, докато сменя шумно и ритмично образите на приказните герои от цветните диапозитиви. Така гледахме домашно кино, отново на памучен бял чаршаф, старателно изпънат, понякога прегънат на две, за да не прозират шарките по стената.

Добрите истории имат способността да събират хората, както театралните постановки по детски приказки, които разигравахме пред най-благодатната публика от баби и дядовци, които се нареждаха срещу оградата на селската къща, за да гледат с умиление нашето улично представление, в което ролите бяха предварително разпределени, а сцените многократно репетирани.

Такива неща не се забравят с напредването на годините, остават скътани в онази част на душата, в която се сгушваме кротко, когато светът изглежда прекалено недружелюбен.

Често се връщам към детството. И това ме радва, защото то ми дава онази вътрешна упора, която ми помага да живея с чувство на признателен възрастен човек.

 

Детството

 

Селото е истински жив организъм, със собствен характер и очарование, които често изглеждат като привлекателен декор от съвременен филмов сюжет, но отвъд тази повърхностна представа има нещо друго.

 

Калинка на село

 

„ -Ти винаги играеше принца в приказките. Помниш ли…?“ 

 

Времето преди и времето сега.

 

Чешма с изворна вода от детството

 

Същото това време, което понякога е толкова безмилостно в своите отпечатъци, но въпреки това е хубаво, защото не пропуска да ми напомни за историите, които съществуват само в детството.

Взирам се в звездите. Такива като на село няма никъде.

Напоследък често си мисля за чисто бели чаршафи от памук.

 


Виж още истории от рубриката “Добродетели”: тук.


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.