Из живота на плодовете и зеленчуците
Събрах няколко кратки истории от село, с които искам да разкажа чудесата в живота на плодовете и зеленчуците. Може би изглежда твърде необичайно, а може би не е съвсем така, когато се намесят хората. Тогава нещата могат да се объркат, но могат да придобият и друг смисъл. Никой не знае още.
История за мама и мармалад от сини сливи
Времето мина почти неусетно онази ранна утрин с мама.
Сварихме ароматен мармалад от сини сливи, които набрахме сами. Бурканчета с това домашно сладко свършват най-бързо от всички останали, но покрай тях има още толкова много преживявания за разказване, които остават след края на лятото, та чак до другото лято.
Сутрешното катерене около овощното дръвче с узрели плодове, което расте в двора на село. Разговорите, свързани с това кой колко сливи е забелязал между по-високите клони, където плодовете надничат закачливо между листата. Непохватните движения, чрез които се стремим да избегнем цял рояк с недружелюбни оси.
Само няколко стъклени бурканчета, пълни с всичко това. И още от него, ей така за зимата.
~ ~ ~
История за семейство и домати
Почти цяла седмица хапваме свежи домати, отгледани в слънчевата градина на моето семейство. Зрели, сочни и пълни с живот. Току-що откъснати от мама рано сутринта, малко преди да си тръгнем от село.
Усещам как небцето ми безпогрешно разпознава плътния вкус на добре узрялата сърцевина. Капвам само няколко капки зехтин и поръсвам нарязаните парчета с фини кристалчета хималайска сол.
Нищо повече. Това е достатъчно.
Розовите песъчинки се разтварят едва, едва върху сочните червени домати, нежно блестят като искрици светлина, а после изчезват изведнъж. Все едно никога не ги е имало.
~ ~ ~
История за човек и смокиня
Тази смокиня вече няма стопанин. Никой не се грижи за нея от години, но тя продължава да дава плодове. Расте от другата страна на улицата, ей там срещу къщата на баба и дядо. Миналото лято нямаше нито една смокиня на дървото. Сега едва се събират в шепата ми.
Татко каза, че на снимката не изглеждат толкова големи, колкото в купата. Вярно е. Не е нужно да ме убеждава.
Просто се усмихвам.
Често се случва така, някои снимки изкривяват действителността, но по-важното е, че общувам напълно съзнателно с природата на село. Близо до земята. И знам, че в това има нещо умиротворяващо и добро.
~ ~ ~
История за хора и картофи
Някои отговори за живота се подреждат в настоящето.
Чувствам се свързана с моето село. Така ще го наричам вече.
Разглеждаме черно-белите снимки с мама и тя ми разказва.
– Помниш ли нещо?
То е в мен, няма как да бъде другояче. Няма как да го забравя. Онова несъзнателно усещане за невинността на детството, което още е тук, въпреки неясните спомени.
Малко по-рано през деня:
Ровя в меката пръст, топла е отвътре, като блажена прегръдка от някой, който ме обича. Не се страхувам, че ще се изцапам, нито пък изпитвам срам, че под ноктите ми ще се натрупат видими следи от “мръсната” градинска работа. Като децата съм.
Животинският свят е богат под земята – различни буболечки, колорадски бръмбари, общност от задружни мравки и всякакви червеи. Все живи същества.
Мислите ми потъват в мълчание. Имам един пълен ден, в който всичко е истинско. Трудим се усилено. Никой от нас не се преструва, на село това не е нужно.
Радваме се на изобилната реколта от картофи, отгледани с цялата любяща грижа на мама и татко. Виждам как се тревожат, когато природните стихии унищожат някаква част от плодовете и зеленчуците.
Пръстта се промушва някак неусетно между пръстите ми, обгръщайки постепенно кожата на ръцете ми. Наслоява се отгоре и отдолу. Приятно ми е. Не мисля за друго.
Става все по-топло. Само така мога да бъда полезна на мястото, от което произхождам, като дам своя принос към тази земя.
Живяла съм на село до петгодишна възраст. Важно е никога да не прескачам това време, защото някаква част от него ме формира сега.
~ ~ ~
Миналото лято наблюдавах как една пълзяща буболечка се опитва да се изкатери към заострения връх на едно листо от коприва.
Малкото насекомо положи много усилия в преодоляването на себе си, но не се отказа. После се устреми към следващото листо. Просто следваше собствената си природа. И ние, хората правим така. Понякога.
Виж още истории от рубриката “Чудеса на село”: тук.
