Село Заселе, пътеката и къде гледа дядо Йоцо

Планината в село Заселе е различна.

Това място не е като никое друго.

То е природата на живота, както и да го погледнеш.

Толкова величествено и заедно с това – приветливо и подканящо да поемеш нанякъде. А това нанякъде, може да е навсякъде.

Идвам тук за трети път и всеки път има на какво да се любувам.

Хоризонт от пленителни гледки, пъстроцветни горски пътеки и вълнообразни хълмове, потънали в очарованието на Стара планина.

Посоки, които могат да те отведат толкова далеч по пътя, колкото си готов да извървиш, когато направиш първата крачка.

Тръгваме.

Още в началото на Вазовата пътека, когато се спускаме по едрите скалисти камъни към водопад „Скакля“, усещам позната болка.  А тя пробужда някакво съмнение в мен – да продължа или не?

По средата на пътя,  чувствам известна несигурност и още малко страх. После забравям за болката.

В жадната прегръдка на водните пръски, изпитвам само чисто щастие.

По пътя обратно, благодаря на живота, че преодолях още веднъж себе си и това, което тялото ми подсказва от много време насам – да продължа да се движа, за да запазя баланса.

Защото вярвам, че колкото по-често намираме време, за да се слеем с природните красоти, които ни заобикалят, толкова повече съзидателна енергия творим около себе си.

Такива места ме учат точно на това – да се чувствам колкото малка, толкова и голяма. Но повече малка. Сякаш се смалявам, докато израствам.

Ефектът на пеперудата.

Едно единствено потрепване на нашите криле, може да накара някой друг да полети в срещуположната страна на света.

Була, Драгоданица, Издремец и Сърбеница.

Това са близките планински върхове, които заобикалят село Заселе и вдъхновяват всяка от стаите в къщата, в която отсядаме за няколко дни.

Дядо Йоцо от разказа на Иван Вазов, е гледал от скалите към необятното българско и е виждал със сърцето невидимото за погледа.

А ние, потомците на Вазов, към какво гледаме?

Тази история ми напомня за една друга, която се случи на същото място, но няколко години преди това.

***

Вали, почти пороен дъжд.

Скриваме се под козирката на една голяма хралупа, заедно с друга двойка приятели.

Гладни, мокри и изтощени, не успяваме да продължим до водопад „Скакля“, защото става прекалено студено.

Картината изглежда много различно, един час по-късно, когато стопаните на тази приказна къща, кацнала на върха на село Заселе, ни приютяват под нейната стряха.

Хапваме вкусно и си тръгваме почти сухи, но негласно си обещавам, че ще се върна някой ден.

Пленена съм от природата наоколо и хармонията между създаденото от човешката ръка и естествения релеф на мястото.

Нищо излишно. Нищо в по-малко.

Тишина, спокойствие и чистосърдечно отношение. Атмосфера, която се вписва в пейзажа и създава усещането, че си повече от желан.

Човек се чувства топло и задушевно, когато сетивата му поглъщат вкупом цялата емоция от преживяването, хората и историята на всяко място.

В такива моменти ми се иска повече да мълча и да попивам жадно ненагледната хубост. Така оценявам истински важните неща, които изпълват живота ми със съдържание.

Точно това търся, когато напускам града.

Места, които ми дават от себе си и ме зареждат с енергия, която ми позволява да върна полученото, но в друга форма.

Последната утрин съзерцавам дълго време връх Драгоданица, който се вижда от терасата на стаята. Имам още малко време, преди да се върнем към живота в града.

Назъбените скалисти хребети, които прорязват гората, ме привличат. Искам да погледна долината отвисоко, през слепотата в очите на Дядо Йоцо.

Тръгвам сама и се изкачвам до близките хълмове.

Удивително. Само аз.

Без фотоапарат, за да се насладя по-пълноценно на усещането в мен и останалото – извън мен.

Уединение със самия теб и единение с природата около теб.

Чувство на осъзнатост и обич към българската земя. Една такава чисто човешка благост и омиротвореност.

Всичко друго е минало изживяно и бъдеще необозримо.

Може би в това се състои животът.

Може би е нужно да градим битието си в едно с природата, без да нарушаваме тази хармония.

Може би трябва да се опитаме да създаваме повече смисъл, в един свят, който все по-често страда от безсмислие.

Всяко дърво, всяка тревичка и всяка миниатюрна буболечка, имат своята роля в биологичната еволюция на Земята.

Ние, хората, като една малка, но неделима част от цялото, сме призовани да бдим над това, което ни е дадено, за да продължи да съществува, когато вече ни няма.

„Как се чувствате?“, попитаха стопаните в къщата, когато ни поканиха под стряхата и ни донесоха топло одеяло.

Един наглед обикновен въпрос, зададен навреме. Въпрос, без който тази история не би започнала.

Това е. Понякога е нужно да се отдалечим от някои неща, за да се приближим към други.

Маловажното в живота отстъпва място на същественото.

Помня цвета на одеялото. Беше оранжево.

Виж още истории от рубриката “Излет”: тук