Високо е в Пирин, но продължаваме

Високо е.

Така е в тази история, в която се разказва за преодоляването на върхове и страхове.

Връх Вихрен, но надолу

Планината може да е колкото красива, толкова и непредсказуема. Познавам и двете страни, но обикновено разказвам за по-хубавата.

 

Високо е в Пирин

 

Пирин

 

Горе е различно, може да изпиташ емоции, които граничат с крайностите, да тръгнеш към непознатото, без да се страхуваш, да поставиш волята си на изпитание, за да продължиш. Но понякога, когато осъзнаеш какво може да стане, тогава разбираш много бързо, че преди това винаги има някакъв избор.

Така се случва при първото и последно ми слизане от връх Вихрен – 2 914 метра, много години назад във времето, но с ярки следи в настоящето. Почти се свличам по северозападната страна на планината, впила нокти в скалата от едната ми страна, а от другата, тясната пътека по склона едва се очертава от надвисналата гъста мъгла над пропастта.

 

Връх Вихрен, високо е

 

Високо е.

Страхувам се, но няма как да се върна назад и затова продължавам в единствената възможна посока – напред, по маршрут, който избираме заедно с групата. В началото вървя между момчетата, но камъните, които се ронят от стъпките на първите в редицата, предизвикват някакво особено чувство на безпокойство.

Имам нужда да мина отпред.

Движа се сред измамното усещане за контрол над ситуацията, сякаш така ще сляза по-бързо.

Опитвам се да изглеждам безстрашна, независимо, че никой не очаква това от мен. По пътя надолу, се разминаваме с няколко човека, които се изкачват нагоре, опиянени от върха и надморската височина.

Слизаме напълно изтощени, но от страната на опитните планинари.

Някои неща се случват веднъж в живота.

Така преодолявам още веднъж себе си, заедно с още един връх.

Интересно, погледнах света отвисоко, за да видя колко малка мога да бъда в собствените си страхове.

В покоряването на върхове, има някаква магия, вървиш с ясното съзнание за мястото, до което искаш да стигнеш, но нищо от това не е толкова важно. Нито крайната цел, нито маршрутът.

Има нещо друго по пътя.

Онзи безкраен поток от жизнена сила, ухания, цветове, тишина и вдъхновение, заради които продължаваш да търсиш следващото непознато място в планината.

 

Високо е в Пирин

 

Горско цвете в Пирин

 

В района на хижа Вихрен

 

Овце в района на хижа Вихрен

 

Хижа Безбог, но нагоре

Този път копнежът ме отвежда до лифта за хижа Безбог – 2 236 метра.

Прекрасен и слънчев ден, който не предвещава нещо необичайно от лято през август, високо в Пирин. С Иво сменяме лифта на междинната станция. Усещаме, че времето се влошава, но продължаваме, защото предполагаме, че горе всичко ще бъде наред.

Нали, ако прогнозата е неподходяща, хората от станцията щяха да ни предупредят.

Нищо и никой не подсказва какво ни очаква.

Минути по-късно започва да вали пороен дъжд, придружен с гръмотевици и светкавици. Небето се разцепва на много парчета, които се разпадат едно по едно във всеки от нас.

Зъбите ни тракат, в синхрон със студа, а устните ни посиняват. Притихваме, за да не си прехапем езика във въздуха. Молим се, всеки по своему, просто искаме да стигнем по-бързо и един път завинаги. Люлеем се от вятъра, при аварийните спирания на лифта. Остават още двадесет минути до хижата.

Мисля си за онези хора, които видях при смяната на лифта, и другите, които ни очакват на последната станция. Сигурно те могат да си говорят повече, когато прогнозата започва да се променя.

Продължаваме да се люлеем, почти като детска игра е, но не можем да слезем сами от люлката.

Високо е.

 

Лифт в Пирин, високо е

 

Този път не се крия зад страха. Не виждам смисъл да го правя. Чувствам се уязвима. Върховете в планината, ми помагат да порасна повече.

Чисто мокри, от глава до пети и по-надолу, пристигаме в хижата, изпиваме по един горещ чай и обуваме по чифт найлонови торбички на краката, за да изолираме студа от мокрите обувки.

Бурята преминава и тръгваме в обратна посока.

Слизаме, още малко по-безстрашни отпреди.

Някои неща се случват веднъж в живота.

Твърде често приятната разходка в планината, спокойствието, което излъчва гората, близостта с вековните дървета и гледките по пътя, означават много повече от копнежа, по който да е връх.

Всичко е в баланса, както в природата.

Разменяме думи, които летят във въздуха, говорим си повече. Става все по-топло. Люлеем се по-малко. Още сме ние, още е лято през август.

Високо е, всеки път, когато покорим някой страх в себе си.

 

Високо е в Пирин

 


Виж още истории от рубриката “Излет”: тук


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.