~ ~ ~
„Сънувах, че съм пеперуда и летя в небето. После се събудих. И сега се питам дали съм човек, сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, сънувала, че е човек.“
Джуандзъ
Помня лятото, когато пропътувахме хиляди километри между морето, равнината и планината. Много исках да му покажа онова място в Родопите.
Тесният път лъкатуши между боровата гора, а вечерта бавно забулва земята в тъмносин воал, който проблясва между клоните на дърветата. Хубаво е. Той е леко напрегнат от дългото пътуване и неравностите по пътя.
– Остава още малко – опитвам се да обещая след всеки следващ завой, но това не е съвсем така, защото пътят продължава да се изкачва нагоре. Пристигаме в каменната хижа, а луната почти осветява нощното небе над скалите. Настаняваме се, а по-късно вечеряме под звездите – скромно и вкусно. Още не мога да забравя онзи аромат на иглолистна гора в Родопите.
Заспивам почти веднага. Непробудно, в пълна тишина.
Така се заспива, когато сънят те споходи на 1450 метра надморска височина.
Събуждам се от песнопоя на птиците, с безпощадно главоболие, трудно ставам от леглото, още по-трудно ми е да изляза навън, но не се отказвам.
В ранното утро имам нужда от чист въздух. Само това. Дишам. Дишам. Дишам. Три пъти дълбоко, а после отначало, разхождайки се съвсем сама по криволичещото било на скалното възвишение „Чудните мостове“. Познато ми е отпреди.
Тогава съзирам невинните ѝ форми в тревата, нежните ѝ криле пърхат толкова свенливо във въздуха, приближавам се почти незабелязано, за да не я изплаша, копринената рокля много ѝ отива.
Прилича ми на младо момиче, което срамежливо се оглежда наоколо, за да види дали някой друг ще забележи новата ѝ премяна. Искам да я погледам още малко.
Човек не бива да подминава просто така истинската красота.
Замислям се за крехката природа на свободата, после очите ми потъват в покоя на близката гора. Така губя представа за времето, но сякаш ми се струва, че съм преживяла няколко малки метаморфози в себе си.
По пътя към хижата, болката изчезва. Просто я няма.
Тогава, свързвайки мястото единствено с нея, не долавям история в историята, затова я разказвам години по-късно. Сега изпитвам само радост, връщайки се назад, за да изживея още веднъж преобразяващите чувства в онова лято.
Човешкото усещане за болка и радост се сливат все някъде във времето, някъде между всички опити за летене над повърхностното и несъщественото.
– Хайде, ела да разгледаме Чудните мостове.
Тръгваме по стръмната пътека надолу, а около нас летят пеперуди, толкова много пеперуди с копринени криле в гората. И момиче, мечтаещо в рокля от коприна насън.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.