~ ~ ~
„Сънувах, че съм пеперуда и летя в небето. После се събудих. И сега се питам дали съм човек, сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, сънувала, че е човек.“
Джуандзъ
Помня онова лято, в което пропътувахме хиляди километри между морето, равнината и планината. Много исках да му покажа онова място в Родопите.
Тесният път лъкатуши между боровата гора, а вечерта бавно забулва земята в тъмносин воал, който проблясва между клоните на дърветата. Хубаво е. Той е леко напрегнат от дългото пътуване и неравностите по пътя.
– Остава още малко – опитвам се да обещая след всеки следващ завой, но това не е съвсем така, защото пътят продължава да се изкачва нагоре. Пристигаме в каменната хижа, а луната почти осветява нощното небе над скалите. Настаняваме се, а по-късно вечеряме под звездите – скромно, но вкусно. Още не мога да забравя онзи аромат на иглолистна гора в Родопите.
Заспивам почти веднага. Непробудно. В пълна тишина.
Така се заспива, когато сънят те споходи на 1450 метра надморска височина.
Събуждам се от песнопоя на птичките, но с безпощадно главоболие. Трудно ставам от леглото, още по-трудно излизам навън.
Разхождам се съвсем сама по криволичещото било на скалното възвишение „Чудните мостове“. Познато ми е отпреди.
Дишам. Дишам. Дишам. Три пъти дълбоко, а после отначало.
В ранното утро имам нужда от чист въздух. Само това.
Тогава съзирам невинните ѝ форми в тревата. Нежните ѝ криле пърхат толкова свенливо във въздуха. Приближавам се почти незабелязано, за да не я изплаша. Копринената рокля много ѝ отива.
Прилича ми на младо момиче от онова време, което срамежливо се оглежда около себе си, за да види дали някой друг ще забележи новата ѝ премяна. Искам да я погледам още малко.
Човек не бива да подминава просто така истинската красота.
Замислям се за крехката природа на свободата. После очите ми потъват в покоя на близката гора. Така губя представа за времето, но сякаш ми се струва, че съм преживяла няколко малки метаморфози на момичето в мен.
Разказвам тази история три години по-късно, защото тогава не долових история в историята. Свързвах мястото единствено с болката. Сега изпитвам само радост, когато се връщам назад, за да изживея още веднъж себе си в онова лято.
Човешкото усещане за болка и радост се сливат все някъде във времето, някъде между всички опити за летене над повърхностното и несъщественото.
Когато се връщам в хижата, болката изчезва. Просто я няма.
– Хайде, ела, нали дойдохме, за да видим Чудните мостове.
Тръгваме по стръмната пътека, а около нас летят пеперуди. Толкова много пеперуди с копринени криле. Чувствам се като момичето в копринена рокля, което разказва за пеперудите в гората, но още няма рокля от коприна.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
