Същността, онази най-дълбоката и съкровена част от нас, е тиха и скромна, тя е като завръщане в най-милите спомени, когато татко ме целува насън, докато пътува някъде надалече, а мама ми приготвя закуска с чай всяка сутрин, преди да тръгна на училище. В тези моменти пораствам отвътре, все още неосъзнавайки колко кратко сме тук.
Днес думите пътешестват в историите от онзи ден, в който небето над Червената църква* е като птичи пух на новородено – меко и гальовно, сякаш прилича на любовта на живота, която двама души заплитат помежду си преди деветнадесет лета, вярвайки, че никога не е късно да обичаш. Любов, която сега е по-истинска и оттогава, защото не се отказват от нея, нищо че са в разцвета на своите 70 и 80 години, те още се учат да бъдат заедно, докато плетат кошници от дъб, ясен, дрян, хвойна и повет в тяхната арт работилница. Името ѝ означава мечта, а фамилията му – пламък.
Ако вечерта съм впечатлена от интересните извивки на нестандартната керамична чиния и нежните нотки на искрящо бялото вино от региона, то на следващия ден, когато се събуждам изморена от шумните възгласи, продължили след полунощ, историята ме отвежда в края на родопското село Устина, в един животински обор, за да видя колко любвеобилни могат да бъдат стадо овце. И там се чувствам наистина добре, когато мъжът от фермата ми разказва – как всеки ден се грижи за красивата френска порода “Лакон”, докато тази обич не си проличи по загрубялата кожа на набраздените му ръце, а после и в неподправения вкус на сиренето и кашкавала от мандрата, приличащи толкова много на тези на мама.
Във всяко място, което ме привлича в началото с някаква забележителност от миналото, откривам, че то е такова, каквото е – заради малките истории на всички хора, които му вдъхват живот в настоящето – по нормален, спокоен и човешки начин, но напълно достоен за възхищение като житейски път, пропит с мъдрост и с топли думи, изречени навреме. Тази несломима връзка ме вдъхновява и обогатява, понякога дори намирам утеха в нея, в умението да виждам дребните детайли в света извън неговата суета.
Можем да потърсим отвъд мястото, на което се намираме, можем да се задоволим и само със сладкото усещане на десерта след вечеря.
Всичко е в шепота на сърцето, в пламъка и в мечтите, с които плаваме в живота, сякаш сме на борда на огромен круизен кораб, отправил се на изненадващо презокеанско пътешествие, започнало от случайното вглеждане в необикновената форма на една съвсем обикновена чиния със златист кант.
Червената църква
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.