История, която ухае на прясно изпечена пица по неаполитански в пещ на дърва, не може да има неочакван край, а само добро начало, което съвпада с първите дни от 2023-та година.
И така, какво ще поръчате?
Когато прекрачвам прага на уютната пицария се отдръпвам от мислите си, за да се предам на усещанията, защото не познавам мястото отвътре, но вярвам, че то ще ми проговори, ако има какво да ми разкаже.
Понякога чета лицата на хората по усмивките, по това дали могат с поглед да ми покажат света, който са създали.
Хубавото на всяко ново начало е, че в него е закодирано цялото време на настоящия момент, който сега ме приканва да остана.
С уханието от пещта на дърва, която придава такъв чар на вътрешното пространство, че ми се иска да бях в Неапол, за да се срещна със страстта на местните майстори, които от векове пазят тайната на този древен занаят.
В няколко кратки минути, които ми се струват като дълга разходка във времето, откривам какво означава името „Spaccanapoli“.
Неапол, улица „Spaccanapoli“, снимка: PixabayТова е правата и тясна главна улица, която пресича стария исторически център на град Неапол, като го разделя на различни половини. Така имам щастието да попадна в едната от тях, в която няколко италиански мъже строят на ръка пещ след пещ. И така историята на истинската неаполитанска пица обикаля по света. Вълшебно е да бъда част от този градски пейзаж, нищо че хиляди километри разстояние ме делят от известната италианска фабрика „Manna Forni“.
Най-важна е хармонията, която още в зародиша, в началото, когато няма нищо друго, носи в себе си онази вътрешна сила за промяна, която превръща доброто зърно в превъзходно брашно.
Почти всичко се крие в деликатното смилане на пшеницата до фино брашно 00, от което тестото става меко и пухкаво, но достатъчно гъвкаво и еластично. Толкова е много, че „ще стигне за 75 пици“, както казва Берин. Докато гледам как тестото се разтяга в ръцете на Христо, без да се къса, изведнъж се връщам назад в детските спомени.
Сякаш това тесто е като топлата зимна завивка на баба, под която сутрин се будя и се протягам бавно преди закуска. Никой не става рано от леглото на баба. Само тя бърза, за да омеси деня, както може, в селската пещ, построена на двора от дядо.
– Пиците се пекат при температура 430-485 градуса. Трябва им съвсем малко време – 60-90 секунди, за да придобият златист и равномерен загар от всички страни – добавя Христо.
Любопитна съм да надникна отблизо в пещта, където се случва тайнството. Италианските занаятчии казват, че буковото дърво се разпалва най-добре в началото, когато пещта се разгаря, а цепениците от дъб поддържат най-подходящата температура на пламъка.
Двете пици, които с Иво избираме от краткото меню, закачено върху тухлената стена до вратата – традиционна „Маргарита“ и „Прошуто Крудо“, са готови, а българското розе от село Устина, което е със свеж и цветен вкус на късно лято в Родопите, така им подхожда, че разговорът с Христо и Берин продължава между поръчките.
Христо (вдясно) и Берин (вляво)Пицарията бързо се пълни с все повече хора, които не се познават, но имат нужда да споделят няколко добри думи помежду си, когато опитат първото парче.
– Пицата е много вкусна, най-вкусната от всички – усмивка озарява лицето на четири-пет годишното момиченце от съседната маса.
Най-вероятно пица „Маргарита“ хрумва за първи път като идея на Рафаеле Еспозито от „Pizzeria Brandi“ в Неапол, по повод посещението на крал Умберто I и неговата съпруга Маргарита Савойска в града. Това е история от края на XIX век, която хората разказват, за да предадат на света любовта към четирите съставки – тесто, домати, моцарела и пресен босилек, а защо не и няколко капки екстра върджин зехтин.
В тази пица няма нищо излишно. Толкова е обикновена и необикновена в същото време. Иво знае защо я обича.
И така, какво ще поръчате?
Като за начало пица по неаполитански през януари, сякаш животът тепърва започва от името на най-прочутата улица в Неапол – „Spaccanapoli“.
~ ~ ~
Водеща снимка към историята: Pixabay
Виж още истории от рубриката “Животът сега”: тук.