Моите родители ме научиха да казвам истината винаги, но докато това се случи, излъгах няколко пъти – ей така, с наивната увереност, че никой не би се усъмнил в думите на едно дете.
~ ~ ~
Напоследък се чувствам като възрастен човек, който пораства още веднъж. И още веднъж. Този път в света на детето, което е бил някога. Като че ли най-важни остават историите, които разказваме на себе. Всеки ден, във всякакъв смисъл. Вярвам, че те ни правят хората, които сме сега. И след това, когато от нас не остава нищо. Само спомен, че ни е имало. Някога. В света на някой човек.
~ ~ ~
– Нали знаеш, че това не е храна за всеки ден – повтаря ми мама, но понякога вкусът е по-силен от думите, дори и те да са истина, особено когато обичайната закуска в предучилищната група на детската градина представлява голяма порция преварени макарони със сирене и бяла захар, поднесени в леко изкривена по дъното метална чиния, която почти не докосвам.
Не обичам макарони и живея с убеждението, че когато тръгна в първи клас, закуската няма да е същата, както в детската градина. Но! Историята се повтаря отново всяка сутрин.
Имам съвсем друго желание по това време, но за да се сбъдне на мига, се нуждая от пет лева, колкото струва луканката в магазина на ъгъла. Липсата подсилва апетита, който нараства все повече и повече, както се случва в такива моменти. Така да се каже – отглеждам си копнеж, превърнал се в истинско намерение, за което смятам, че не е прилично да говоря пред никой. Никак не е лесно да бъдеш слаботелесно и злоядо дете, което копнее по вкуса на луканка с формата на подкова, завързана с канап от двата края, който я прави да изглежда още по-привлекателна и недостъпна, особено от по-голямо разстояние.
Въпреки че нямам план как да осъществява идеята, неочаквано откривам скривалище в гардероба на таванското помещение, в което живеем, докато моите родители завършат апартамента в новопостроената кооперация. Месечните заплати на мама и татко – от банкноти по пет лева, се подават издайнически между купчината с добре подредени дрехи.
~ ~ ~
По-късно си разделяме подковата с моята приятелка Дани, която неусетно се превръща от съседка по врата – в съучастник, а после не казваме нищо на никой. Следи няма, но по-късно ми прилошава. И мама разбира от какво е, а после брои банкнотите и казва на татко.
Това беше добър урок по истина, след който последваха още няколко.
~ ~ ~
Имаме прекалено кратко време на този свят, за да живеем в неистини, защото когато лъжем другите, лъжем преди всичко себе си.
~ ~ ~
Край на макароните в училище. Край на лъжите.
Сега обичам прясна паста. Дори участвах в кулинарен курс за приготвяне на домашни талиатели от пълнозърнесто брашно.
Виж още истории от рубриката “Добродетели”: тук.