В края на лятото, когато морето на юг е ранна разходка в гората на Странджа планина, ваканционните спомени от август се завръщат. Нито са солени, нито са пясъчни. Имат особен, сладък вкус. Изглеждат леко лепкави от жегата и влажното време. На малките мушици, които са навсякъде по кожата ми, им харесва този сезон. Сякаш слънцезащитното масло ги привлича още повече.
Заземяване в Странджа.
В тихата и гореща утрин стъпвам боса върху камъка, наречен на Богинята майка – Земя. Топъл и грапав е на допир. Но усещането е приятно. Наблизо звучат ритми, които не подхождат на нищо наоколо. После изчезват заедно с хората, които ги слушат. Така е по-добре. Заоблената скална стъпка, обсипана с дребни монети и надежда за хубави дни, е ориентирана в посока изток-запад.
В тракийските светилища, каквото е Бекликташ, вярвам, че случайности няма. И в живота вероятно е същото, макар и да не го разбираме понякога. Иска ми се да остана още, въпреки че според указателната табела, поставена пред камъка, мястото е силно енергийно и се препоръчва кратък престой. В този момент нямам никаква представа как се измерва думата “кратък” в цифри. Математиката не ми е любим предмет още от училище.
По-късно разлиствам романа, който чета на плажа и вечер, преди да заспя. 28 е съвършеното число в историята, което по необясним начин свързва човешките съдби на домашна помощница и професор, който губи паметта си на всеки 80 минути.
Мисля си, че непринуденото е свободно от очаквания. То е интуитивно, идва отвътре, а светът отвън често го заглушава с излишен шум.
Листата на дъба в Странджа имат друг шепот. Само тук се чува. Листни въшки, жълъдови хоботници и други дребни насекоми, почти невидими, пълзят по тях и се хранят с растителни сокове, богати на захар, а след това отделят още по-сладки капчици нектар, които блестят на дневна светлина, като приличат на истински скъпоценни камъни. Маната, която пчелите събират от листата на дъба, се превръща във вълшебен манов мед, който е със защитено географско положение за произход. Струва ми се, че това е едно от чудесата в живота. И то се случва точно тук.
В Странджа се заземявам за това, което ми предстои през есента.
В първите дни на септември, колкото и да не ми се иска да го правя, затварям последната страница от романа “Любимата формула на Професора”. Чудесата в човешките преживявания, които са като поредица от прости числа в книгата, са разказани толкова вълнуващо от Йоко Огава, че започвам да откривам смисъл в някои от скучните формули и теореми.
Но историята с числата не свършва тук.
Оказва се, че тя продължава да живее в мислите ми за нея, особено в тези, които ми напомнят отново за посланията в романа “Октомври, Октомври” от Катя Бейлън, по чиято PR концепция работих през пролетта. В онзи момент, в началото на историята, когато Октомври става на 11 през октомври, не подозирам, че Рууто от “Любимата формула на Професора”, в края на романа ще навърши също 11. Това съвпадание е неочаквано.
~ ~ ~
– Сутрин, някъде до 11 часа, после – привечер – старайте се да бъде след пет часа – тези препоръки помня от срещата с дерматолога миналото лято, когато го попитах за влиянието на съставките в някои слънцезащитни продукти.
– Усещайте живота сами. Не се пазете чак толкова от слънцето. То ни обича, не е враг, приятел е – продължава жената, която не носи бяла престилка в кабинета, но често си хапва плодове.
Усещам живота няколко пъти, както тя казва.
В Странджа.
Върху стъпката на Богинята – майка. Дишайки в тесния скален процеп, през който се процежда тънък лъч слънчева светлина, докато се движа бавно между огромните камъни. Любопитно ми е да прочета, че цепнатината е използвана като примитивен телескоп, насочен по оста север-юг, през който древните хора са наблюдавали звезди и съзвездия върху нощното небе. Навлизането в процепа – от единия до другия край, се свързва с различни предания. Малките деца наоколо, които слушат историите за Бекликташ на немски език, се промушват между скалите. Сега съм като тях.
Безстрашна.
По пътеката обратно, когато става все по-топло, желанието ми да открия за първи път залива “Света Параскева” и Маслен нос, там, където Черно море винаги ще вярва в силата на легендите, не се е променило.
Мама има рожден ден на 28. Тя обича математиката и точните науки. Преди две години, когато не празнува под карантина у дома, през октомври изпращам за нея голям буркан с биологичен манов мед от Странджа.
11. Октомври. 28. Странджа. Мана. Мед. Математика.
Доброто и красивото няма нужда от доказване. Нито ние.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.