~ ~ ~
Сякаш се губя от спомен в спомен, за да докосна времето преди това.
Обичам лятото през октомври в планината, обичам и надморската височина, която се променя по няколко пъти на ден, за да възвиси духа ни по човешки. По обяд слънцето в Родопите е гальовно, поляните са покрити с първите златни оттенъци на есента, а денят има вкус на добре изпечен и хрупкав родопски клин в хижа „Момчил юнак“, където ни очакват Николета от Момчиловци и Ури от Аржентина.
Природата може да разкаже душата на Родопите в чувства и гледки, звуци и цветове, вкусове и аромати. В началото на село Момчиловци, според това от кой край на пътя ще подходите, за да стигнете до него, ще ви посрещнат и ще ви почерпят с хляб две различни български жени, нагиздени в красиви народни носии.
Момчиловци е скрито във вечнозелената прегръдка на Родопите. В това чудно село всяка къща е пейзаж, който може да бъде нарисуван в живописна картина. Във всяка картина ще има по една широко отворена врата, през която ще лъха топлината на огнището, ще я разпознаете в тихите разговори, в приглушената светлина от запалена восъчна вещ около олтара на дома, в керамичната купичка с домашно заквасено кисело мляко, което от векове е като предание за здраве и дълголетие, достигнало с името на Момчиловци чак до Шанхай.
Близо до центъра на селото е творческото ателие на Анастасия, кацнало на височина, която изцяло подхожда на ведрия му дух. Пъстро, непринудено и любопитно, точно като нея. Докато търси естествен лек за себе си, тя се вдъхновява от живителната сила на планината и чудотворните билки, а след това проучва как да съчетае пчелен восък, зехтин и няколко познати растения, превръщайки ги в приятно масло за лице и тяло, към което изпитвам истинско обожание повече от година. Сякаш и то си прилича с живота в Родопите, за който Анастасия ми разказва, докато ми показва как ще промени стария дървен стол, боядисан наполовина в бяло, наполовина – в цвета на небето при слънчево време.
„Докато си припомних, че всичко наоколо беше създадено от душата и ръцете на този човек – без технически средства, – осъзнавах, че хората могат да бъдат също толкова ефикасни, колкото и Бог, не само в областта на разрушението.“
Жан Жионо, „Човекът, който засаждаше дървета“*
Октомври е като дългоочаквано пътешествие по поляни в цветовете на слънцето и пътеки, които лъкатушат между хребетите, докато се изкачват до върха на скалата „Невястата“, за да се доближат до усещането, което свързвам с божествена природа на живота. Тясна, с изпъкнали корени на дървета по земята, като таен проход, който изведнъж свършва с впечатляваща гледка към долината, екопътеката е като нова отправна точка, която ми вдъхва надежда за дните напред.
„Толкова съм щастлива, че живея в свят, в който има октомври!“
Луси М. Монтгомъри, „Анн от фермата Грийн Гейбълс”
Любовта ми към Родопите е като тази към живота, променя се с годините и става все по-голяма. С всяка гледка, с всяко преживяване. С всеки човек, в който откривам истинския дух на планината.
Екопътека „Невястата“ ни отвежда в обратна посока към град Смолян, като по пътя се отбиваме в село Стойките, за да потърсим ресторанта, за който Николета и Ури ни разказват преди това. Докато се чудим къде да хапнем вкусно и уютно, защото се оказва, че мястото е затворено в неделя, продължаваме към прохода „Превала“, а оттам се отправяме към уютната механа „Мечо ухо“, от която се разкрива удивителна гледка към две планински възвишения. Неподправената усмивка на младия мъж, който ни поднася с настроение традиционен пататник от Родопите, се превръща в повод за изненадващ разговор.
„Когато е построена къщата, в чиято механа обядвате, хората в този дом умували как да я кръстят. Тогава я погледнали отстрани. Вижте я и вие, когато излезете на улицата, ще познаете скалата по извивките на мечото ухо.“
По пътя към хижа „Момчил юнак“, когато едва-едва се свечерява над родопските върхове, нюансите от деня си играят в подножието на планината със синьо-зелената палитра на природата. Като деца рисуват заоблените очертания на хълмовете върху небето, без да мислят как ще изглежда. В този неповторим момент, в който светлината и сенките се сливат в магично изживяване, усещам притегателната сила на Родопите, за която преданията разказват от хиляди години. Истинска е. Истина е.
Носталгия ли е есента?
И колко прелестна е ТЯ…
Седя край буйните огнени пламъци, в кръга на живота, върху старите черги, които ми напомнят за къщата на баба и дядо на село. Ухае на борови иглички, шарена сол и домашно изпечен хляб. Хрупкавата коричка е най-вкусна с прясното овче сирене на баба, приготвено от истинско, пълномаслено мляко, току-що издоено с ръцете на дядо. Дюшемето под чергите в къщата скърца тук-там, а те се застъпват върху него, като не дават никой да им го отнеме, откакто са там го пазят. Скоро ще ги видя отново, скоро ще се разходя боса по тях.
В огъня изгаря всичко излишно, но в него се ражда молитвата на Бог за хората. Да, понякога и Той се моли за нас.
В ума ми просвирва родопска гайда, но никой не може я чуе. Музиката наоколо, която също е хубава, не притежава силата да я заглуши. В корените ми се корени онази невидима, но могъща енергия, която подхранва вярата ми, където и да отида.
Няколко дни по-късно, докато пиша черновата на историята, си спомням за чаровното планинско градче Фивицано, което се крие между високите върхове на Апуанските Алпи и Апенините. Дори и да искам да го забравя, не мога, макар че беше отдавна. Първото ми пътуване до италианската провинция е с планирана програма, която включва участие на български фолклорен ансамбъл в голям международен фестивал в Тоскана, като през свободното време, предимно през деня, домакините ни разхождат до Генуа, Пиза, Верона и Венеция, за да ни разкажат онази Италия, която ние ще споделим след това по света.
В последната вечер, облечена в народна носия, пристъпвам плахо с момичетата и момчетата на сцената, донякъде неочаквано, а ритъма усещам по сърце, защото до този момент, като изключим детските ми опити, никога не съм танцувала фолклор. Но музиката умее да увлича.
Мястото пред мен оживява, сякаш хората в публиката стават други, когато гайдата засвири, енергията от Родопите ги преобразява до неузнаваемост. Те са тук, край огъня, в душата на планината.
Накрая, някъде след полунощ, когато аплодисментите не стихват, а вълнението нараства с всяка секунда, преди обявяване на победителите в конкурса, се чувствам радостна от всичко, което се случва.
В началото на онази щастлива есен, пътувайки през все още зелените поля на Тоскана, най-голямата награда от фестивала – сребърна скулптура на делфин, пристигна в България.
В началото на тази песен, пътувайки през златните поля на Родопите, най-голямата награда, която ще разкажа някой ден в нова история, е различна България.
Още фотомоменти из „Родопите в рая“
Историята и SUBARU XV пътуват щастливи из рая на Родопите, от момента, в който някой им каза, че ще бъдат заедно три дни, през лятото на октомври, до първото утро, когато есента напомни за себе си.
Със звездите, под звездите.
~ 1680 метра над морето. ~
И накрая на тези фотомоменти из рая на България, ще запомня всеки от тях, като няма да забравя многобройните звезди в Родопите, както и онзи надпис върху тениската, с която е облечена Анастасия от село Момчиловци.
Open Your Mind. Universal Attitude.
Може би е възможно да живеем с тази нагласа към света, ако отворим съзнанието си за това, което ни се случва, докато бъдем преди всичко добри и великодушни.
Малки моменти от бунгалото около хижа „Момчил юнак“
В уютната чайна на хижата
Традиционна закуска в хижата
~ ~ ~
* Превод на откъса от книгата „Човекът, който засаждаше дървета“: Калоян Праматаров, издателство „Ерове“, 2022.
** Текст на песента „Моя страна“: Васил Андреев.
Виж още една история от Родопите: тук.