Веднага разпознавам ведрото му изражение. Облечен е в светъл и елегантен костюм, както обикновено, но има промяна в излъчването му. Наблюдавам го отстрани как се държи по време на едно интервю. Усмихва се повече. Самоуверен е и несмутим. И това се случва няколко години след първата ни среща, когато заедно се справяме със страха и излишното вълнение пред камерата.
– Искаш ли да направим репортаж? Така ще се чувстваш по-спокоен.
– Не – отговаря ми категорично. Нека продължим – казва го така, сякаш вярва, че може да преодолее своето притеснение.
~ ~ ~
Наскоро се сетих за реплика от детството.
– Много си срамежлива.
Възрастните все едно не разбират, че когато подчертаят с думи тази особеност на характера, децата стават още по-уязвими и се затварят за общуване.
Изпитвам явен и прикрит срам като дете. Дори се крия зад дългата и широка пола на мама. После, когато си мисля, че съм достатъчно пораснала, за да се покажа пред света, заменям плахото държание с повече скромност, която като че ли не се цени сега. А трябва. Но ето че започвам работа в рекламния отдел на телевизията, където се очаква понякога да правя интервюта, по време на търговските изложения в Пловдивския панаир. Така се запознавам и с други срамежливи хора – предимно мъже, които се страхуват еднакво от камерата и микрофона. Никой от тях не подозира, че и в мен живее подобно усещане, въпреки че не ми личи. Нямам почти никаква телевизионна практика в онези години, но се старая да изглеждам уверена. Не е невъзможно.
– Моля те, не ме гледай в очите с тези очи. Гледай някъде нагоре, може и в друга посока, когато ми задаваш въпросите.
Прекъсваме интервюто много пъти, защото се опитвам да му обясня колко е важен този зрителен контакт, за да се получи хубав разговор. И така – до безкрай, докато дишам леко учестено, гледам нагоре и събирам емоционален кураж, за да не изпусна микрофона в неподходящия момент.
~ ~ ~
Сега обичам да си говоря с хората. Тези с красива душа на глухарче.
Всекидневният живот ми показа какво стои зад почти всеки срам – нашата уязвимост и страх от отхвърляне, които ни подвеждат, че изглеждаме слаби в очите на другите.
И какво от това…?
Изследователката и писателка Брене Браун, чиито книги харесвам, проучва тези човешки емоции, като казва, че е полезно да практикуваме устойчивост срещу тях, която ни помага да живеем пълноценно.
Вярвам, че истинските преживявания, които придават цел и смисъл на съществуването ни, са свързани с дълбоката чувствителност, от която не бива да бягаме.
Уязвимостта ражда обичта. Радостта. Емпатията. Творчеството. Принадлежността. Уязвимостта отразява смелостта и индивидуалността.
~ ~ ~
С героя в настоящата история упражнявахме устойчивост през годините – той пред камерата, аз – зад микрофона. Никой от нас не знаеше къде ще ни отведе тази практика.
Всеки следващ панаир той ми се обаждаше за ново интервю. Ставаше все по-добър. Вече не се страхуваше от себе си. Такъв беше и онази вечер, когато не очаквах да го видя, но го срещнах отново. Без да се крия зад полата на мама.
Виж още истории от рубриката “Добродетели”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.