31 октомври 2024
Велико тържество на духа, в което всичко е истинско – до последната нота. Затварям очи, животът е красива музика с мелодиите на Софийски духов оркестър.
Отдавна не бях ходила на концерт. А още по-отдавна не съм се вълнувала толкова, забавлявайки се сама. Не изпитвам никакво притеснение да разкривам емоциите, които се раждат в мен, когато танцувам по петолинието, разказващо отначало операта „Момчил“ от Любомир Пипков. Защото душата, както и сърцето, което умее да чувства, не грешат в такива моменти. Или поне им се случва много по-рядко, отколкото на ума. Е, тази вечер съвсем забравям за него. Отпращам го у дома, за да постои малко на тъмно, докато съм в светлината на музиката, композираща каквото си поиска във въображението. Картини. Звуци. Живот. Време. Пътешествие във времето.
• • •
Няколко месеца преди това, пътувайки към работен PR проект в град Монтана, попадам в дните на Международния фестивал на духовите оркестри „Дико Илиев“. Някой ме спуска във въздуха с огромен балон в кралскосиньо на бели облачета. За съвпадението разбирам след като планираме творческия разговор за предстоящата поредица от срещи с вдъхновяващи личности – „Животът Ми“. И точно в онзи интересен момент, слушайки музикантите по улиците, а по-късно и на сцената на обновения градски площад, си пожелавам нещо отвътре.
Нещо за себе си и нещо за Северозапада, където съм родена. Като че ли станаха две неща, но те са свързани в голям пейзаж, в който бъдещето не изоставя хората в трудностите на настоящето. Тананика си и свири под дъжда, рисувайки между капките различно настояще, с палитра от цветове и мечти, както в концерта на Софийски духов оркестър. Аз съм мъничка и виждам напред.
• • •
И е повече от хубаво. Толкова хубаво, че напоследък постоянно се завръщам към прекрасните изпълнения, които ме пренасят във вълшебните светове на Арти Шоу, Франк Синатра и Моцарт.
Накрая, когато не ми се иска да повярвам, че всичко ще свърши скоро, за да продължи в навечерието на Рождество, „Хоп-троп“ от Атанас Бояджиев, познат и с песента „Лудо младо“, отново възбужда сетивата ми с празнични фолклорни мотиви.
Както каза Стефан Стефанов – концертмайстор на Софийския духов оркестър, който заедно с публиката в залата отпразнува своя 50-годишния юбилей и 30 години сценична дейност: „Любовта към кларинета се породи от българската народна музика.“
Сякаш съм като наелектризирана в края на концерта, простете ми за израза, не откривам по-подходящ. Но усещането няма нищо общо с онова в училище, когато оставайки сама вкъщи, решавам, че е по-удачно да извадя свързващия кабел към популярната електрическа скара, а после да изключа щепсела от захранването. „Звезди“ в деня. И принцеса, която е с дизайнерска рокля от тафта, кацнала на върха на коленете ѝ. Страшен уплах. Лека болка, последвана от непринудена радост, че още съм тук и ще ходя на бал. И то какъв.
Ако се досетите каква е връзката между луксозния плат тафта и първия официален полет с въздушен балон на братята Жозеф и Жак – Етиен Монголфие, тази история ще продължи с отворен край – до последния конец.
Отварям очи, нищо от това не е сън, музиката на Софийски духов оркестър е щастие. Истинска звезда от 1951-та година, чийто дом е Общински културен институт „Искър“ – най-старият културен дом на територията на столицата.
Главен диригент на Софийски духов оркестър – Юли Дамянов
Диригент – Васил Делиев
Снимки: личен архив
Виж още истории от рубриката “Добродетели”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.