Чистя в гаража на татко и попадам на купчина стари руски и немски модни издания от 80-те и 90-те години. Между тях откривам няколко броя от немското списание „Бурда“ (Burda), много популярно тогава сред жените, които се увличат по мода. Но освен естествените тъкани на дрехите, с които ме привличат момичетата от избледнелите страници, нещо друго ме впечатлява повече.
Историята на Ене Бурда, жената, която създава списанието преди 70 години, за да направи модата от елитните подиуми в Париж напълно достъпна за обикновените жени по цвят свят.
Тези от поколението на мама и още много други майки като нея, които разполагат със скромни средства, но имат вроден естетически вкус и порив към красивото. Същите тези жени, които ходят на работа, грижат се за семейството си, отглеждат децата си, но им харесва да шият сами вкъщи, като полагат голямо старание и прилежност, за да изглеждат стилни и елегантни в своите завършени творения.
Ене Бурда не прави просто модно списание с добре заснети фотосесии, тя променя представите за възможно и невъзможно по онова време, в началото на 50-те години, за да бъде полезна на колкото се може повече домакини, като влага във всеки брой кройки и шаблони на различни дрехи, вдъхновени от известни дизайнери.
~ ~ ~
Често наблюдавах мама, когато шие, последователните движения на сръчните ѝ ръце – прецизното разкрояване на платовете, изрисувани с шарени креди, бавното преминаване на шивашката ножица по начертаните линии, наподобяващо цирков артист, който се разхожда по висящо във въздуха въже, а после отскача изведнъж, за да се приземи тутакси върху пода.
Мога да чуя още в ума си ритмичното тракане на шевната машина и кратките паузи между отделните тегели, които събират различните парчета и превръщат разчертаните и скучни хартиени скици в женствени модели. Какво голямо усърдие и търпение.
Много научих от хобито на мама, но не за модните колекции, а за живота и отношението ми към всичко, което правя – разказването на истории, развитието на творчески идеи и създаването на текстово съдържание за различни марки.
Животът в неговата цялост, който понякога може да ни убоде малко по-силно, както онази забравена карфица в плата, но после, когато болката премине, става някак по-леко.
Оказа се, че малко прах по избелелите страници на списанията, е достатъчна, за да отвори вратата към спомените, която дълго време е била затворена.
– Завърти се още веднъж…, първо – наляво, а после – надясно. Разходи се напред, сега се обърни, искам да те огледам добре от всички страни. Завърти се пак.
Сега шиенето може да изглежда като губене на ценно време, но си мисля, че всеки стремеж към творчество и красота, който развива въображението, носи някаква съзидателна енергия. Тази на фантастичните идеи, които често не приемаме заради тяхната странност, но когато оживеят, почти веднага стават част от нашия свят, докато не се появяват следващите, които да ги изместят.
Все едно живеенето се върти в кръг, като тези модели от 90-те години, които сякаш отново са актуални. Може би заради усещането за свобода, което чистотата на бялото винаги носи в себе си.
Наскоро гледах автобиографичния филм „Бурда: Модна легенда“ – възхитителна история, посветена на личните търсения на Ене Бурда.
Много ясно си спомням един диалог от филма, в който Ене разказва на приятелка защо поема твърде голям риск и е готова на всичко, за да осъществи своята мечта.
– Не става дума за пари.
– Тогава за какво?
– Смелост.
– И за какво ти е? Ще скочиш от покрива и ще си счупиш врата.
– Имам криле.
~ ~ ~
Сега се чувствам още по-свързана с тази история, може би заради мама и нейното хоби да превръща всяко парче плат в привлекателна дреха, която подчертава женствеността в силуета на двете ѝ дъщери. Кройки и проби. Проби и кройки. И шарена креда по плата, която чертае правилни линии по невинните детски години.
Снимки:
Сп.”Burda”, вътрешни страници: личен архив на блога
Виж още истории от рубриката “Добродетели”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.