„Може би, където и да се намира, човек мечтае за познатите и защитени територии на детството.“
“И дъбът още е там”, София Лундберг*
София Лундберг
В началото на годината забелязах романа „И дъбът още е там“ – есента в корицата настъпваше по средата на зимата, която тогава изживявах в себе си. Нещо отминало, което се завръща, за да се случи отново в настоящето. Една разходка до дъба. Наум, докато отново дойде пролетта.
Мина време от първата книга на София Лундберг, която прочетох почти на един дъх, може би около две години, в които продължих да обичам все повече гората и дърветата в нея. Има някаква особена прелест в листата на всяко от тях, като тези на дъба – издължени и прорязани навътре, сякаш са назъбени с ножица, която е заоблила красиво всяко крайче.
Има ли ножица с такава форма – не знам, но вярвам, че когато два различни свята търсят път един към друг, винаги е възможно да се срещнат някъде по средата на своето пътуване, а след това да се опознаят, докато общуват насаме. Ей там, на пейката под дъба, близо до морето, на поляната, осеяна с диви цветя, където младата жена Естер открива възрастната дама Рут. И така започва тяхната житейска история, която поставя началото на приятелството и споделеното разбиране между две жени от различни поколения, търсещи утеха във всяка среща под дъба.
~ ~ ~
Естер потъва в своите негативни мисли и живее с чувството на вина, като носи в себе си спомените за едно изгубено семейство, а Рут се опитва да и подскаже, че има и друг начин да се справи с чувствата и емоциите, които изпитва. И той не е саморазрушителен.
Възхитена съм от умението на Рут да прекроява нагласата на Естер към превратностите на съдбата, като умело заглажда острите ъгли на нейните преживявания, оставили траен отпечатък в съзнанието на младата жена.
Този роман е красива художествена измислица, облечена в затрогващи слова, които просълзяват, но не е само това. София Лундберг вплита важни общочовешки въпроси между историите на двете жени – последствията от неуспешните бракове, самотата, домашното насилие – физическо и психическо. Харесва ми, че писателката успява да погледне на тях от добрата страна на всяка ситуация, без да омаловажава сериозните белези, които тези проблеми оставят в хората.
Ето какво казва Рут на Естер в началото на историята:
„- Нищо не е просто предмет. Всичките ни вещи са свързани с нещо или с някого. Ако искаш да се разделиш с някакъв неприятен спомен, тогава изхвърли всичко, свързано с него. Просто го изхвърли.“
Да, всеки човек има нужда от различно време, за да стигне до някои житейски отговори, но ето какво прави Естер, за да се почувства по-добре.
„Пиша си малки бележки, а после ги сгъвам и прибирам в портмонето си. Записвам всички неща, които ме правят щастлива, и се надявам по този начин да започна да мисля по-положително. На някои от листчетата ми пише: да ходя боса по плажа, солен лакриц,вятър в лицето, да чета в леглото, да гледам красиви произведения на изкуството в някоя галерия. Хрумне ли ми нещо, веднага го записвам. А портмонето ми набъбва от всички неща, осмислящи живота. Има толкова неща, за които да живеем и да се радваме.“
~ ~ ~
В началото на годината, когато открих романа „И дъбът още е там“, споделих на Цвети (Цветомила Димитрова) от издателска къща „Хермес“, че има нещо, което ме привлича в тази книга. Тогава тя ми разказа за посланията, отправени в романа.
Цветомила Димитрова
Цвети има неподправен усет и читателски нюх към добрите истории, ето защо исках да запиша нейните мисли сред моите впечатления за романа:
“И дъбът още е там“ е третата книга от София Лундберг, която ИК „Хермес“ издава и за мен тя е най-силната и въздействаща досега. Всички романи от шведската авторка са написани красиво и предизвикват емоции. Но тази спечели читателя в мен с актуалните си теми, затрогващите съдби на двете главни героини, милото им приятелство… и силата, с която всяка от тях се изправя пред житейските предизвикателства.
Всъщност и двете се чувстват слаби, страдат, правят грешки и са изпълнени със съмнения, но въпреки това продължават напред, стъпка по стъпка, сезон след сезон. Учат се как да прощават – на другите, но най-вече на себе си. И именно това ги прави силни и истински.
София Лундберг
Лундберг често включва персонажи с по-голям житейски опит в книгите си и чрез техните съдби помага на другите герои – и на читателите – да достигнат до важни осъзнавания. В „И дъбът още е там“ Рут насочва по-младата Естер с практични съвети и интересни похвати за освобождаване от чувството за вина, например. Струва ми се, че тези идеи може да са полезни на човек, който преминава през подобно състояние.
София Лундберг
Любителите на литературата знаят, че понякога книгите идват в живота ни в точния момент – за да запълнят някаква празнина, да отговорят на даден въпрос, да ни дадат възможност за бягство или успокоение, макар и мимолетно. Мисля си, че „И дъбът още е там“ може да се превърне в такава история за някого. Защото в книгата има топлота и надежда. Навлизаме в историята бавно, когато в света на героите настъпва зима – реална и метафорична, но постепенно идва пролетта. А както казва Рут: „Когато се запролети, животът става по-лек“.
Представям си как читателите забелязват красивата корица в някоя книжарница, решават да дадат шанс на книгата, а тя разтапя зимата в сърцата им.”
~ ~ ~
Едва сега, след като изминаха няколко дни от момента, когато прочетох романа, осъзнавам колко много топлина и подкрепа има в тази книга, както казва Цвети.
Пролетта ще дойде отново и ще измести зимата, която живее във всеки от нас, защото сезоните винаги следват един след друг.
А през това време…
Можем да обичаме.
Можем да простим.
Можем да се справим със себе си, въпреки себе си.
Можем да се подкрепяме като жени, които не се страхуват да бъдат уязвими.
Можем да потърсим помощ, когато усетим, че имаме нужда от такава, без да се притесняваме от мнението на околните. Нищо срамно няма в това. Дори е важно да си го припомняме по-често, за да не потъваме в собствените си мисли, които понякога се опитват да ни убедят, че сме си самодостатъчни.
Можем да бъдем толкова много.
Женствени и дръзки.
Нежни и смели.
Всеотдайни и непримирими.
Уверени и несигурни.
Силни в своята слабост.
Приемащи, търпеливи и грижовни.
Емоционални по природа и романтични по усещане.
Просто можем да бъдем.
Утеха.
Тишина.
Живот.
Всичко за някой, на когото му предстои да открие, че не е сам.
~ ~ ~
Избрах един специален откъс от романа „И дъбът още е там“, който показва на какво е способен човек, когато иска да намери друг смисъл за себе си, за да погледне под друг ъгъл на своя живот.
~ ~ ~
Започва да търси нещо в багажника. Изважда голям джобен фенер и изчезва между храстите зад оранжерията. Естер го следва. Още по пътеката усеща неравностите и счупените парчета под краката си. Острите отломки се врязват в тънките й подметки. В следващия миг Роберто спира и насочва фенерчето към някаква издутина в земята. В струята светлина попадат плевели и повехнали растения, но преди всичко купчината е изградена от парчета порцелан. Сини, на цветя, бели, розови, натрошени. Естер се навежда и взема няколко.
– Искаш да кажеш, че е стояла тук и е чупила разни неща? Много странно. Откъде е вземала целия този порцелан?
– Купуваше го от битпазари. Купуваше посуда, която никой вече не искаше. Може да се каже, че беше някакъв вид терапия. Но освен да хвърля и чупи порцелана, правеше и друго. Ела да ти покажа.
Роберто се протяга към улука на оранжерията, заопипва с ръка, взема някакъв ключ и й махва да го последва към предната страна, където е входът.
– Ето, отключи. Искам да влезеш първа. Светва се от дясната страна на вратата. – Роберто звучи въодушевено и й подава големия ръждясал ключ.
В оранжерията се носи слаб аромат на рози и пръст. Въздухът е топъл и влажен. Естер плъзга ръка по стената отдясно и накрая напипва ключа. Запалват се стотици лампички, пръснати като звезди по тавана. Подпорните греди са облепени с парчета порцелан, които образуват красиви шарки. Цветните порцеланови парчета покриват и стълбовете, част от прозорците и пода. А лехите са опасани от малки статуетки и фигури, които Рут старателно е създала от счупения материал. На едно място има пеперуда, на друго птица. А парчетата мъка и огорчение са се превърнали в нещо ново и красиво.
– Не изхвърляше нищо, нито едно парче. Накрая това прерасна в някакъв вид артистичен проект за нея – обяснява Роберто. Промъква се покрай Естер и запалва още лампи, които осветяват лехите и храстите с розови и бели рози. – Помогнах й със светлинната инсталация. Не стана ли хубаво? – доволно пита той.
Във вътрешността на оранжерията има два плетени стола с меки бели възглавнички и един розов барбарон.
– Това беше любимото й място. Обичаше да седи и да размишлява тук. Понякога и ние й правихме компания. Особено Габриела и момичетата идваха често, когато й бяхме на гости.
Естер усеща как я побиват тръпки.
– Първо е хвърляла и чупела, а после е съграждала нещо от останките – отбелязва тя.
– Ние, нашето поколение, имаме избор, но не и мама. Трябвало е да търпи и да се примирява с всичко и това е бил нейният начин да се справи със ситуацията.
~ ~ ~
И дъбът още е там. И винаги ще бъде, а сезоните ще продължат да се сменят във всеки от нас, както досега. И занапред, докато събираме останките и се стремим да съградим повече смисъл от тях. Може би другото идва после, както пролетта в тази история.
Цвети, София, Естер, Рут, благодаря за тази среща под дъба!
Снимки:
Цветомила Димитрова: личен архив
София Лундберг: Виктор Фримлинг
* „И дъбът още е там“, София Лундберг, преводач: Стефка Диянова Кожухарова, издателство „Хермес“, 2022
Виж още истории от рубриката “Библиотека”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.