„Не е измислица морето и щастието съществува!“
~ ~ ~
История, която започна като очакване, притаило дъх в първите топли дни на октомври, когато момичетата още носят феерични рокли, а морето си припява мелодията на лятото в кратки строфи от деня.
Някъде около площад „Тройката“ в град Бургас, където срещата между непознати не е нещо необичайно, жената с цветята улавя погледи като тичинки. „Те растат в двора на вилата“ – изглежда, че се е досетила за какво мисля. Животът ми поднася кокетен букет от няколко крехки стръкчета в деня, в който съм се родила, защото някак усеща, че днес може и така – за да запомня името на жената, цветовете пърхат в позлата с криле на пеперуди, които не се плашат от вятъра, люлеещ поляната с диви минзухари. Злата е добра.
В началото на есента, когато на лятото не му се тръгва още от тишината, която се е настанила в края на туристическия сезон в града, топка джелато в хрупкава вафлена фунийка, за която изобщо не се чудя, е нещо толкова приятно и неочаквано, че не бих могла да се откажа просто така от изкушението, особено на този ден. Сладоледът „Тортата на мама“ е нежен, вълшебен, неустоим, с преплитащи се млечни и ванилови нотки, пухкав крем и лек аромат с дъх на прясно откъснати горски плодове. Всяка авторска рецепта в „Yellow Cat“ е оригинална и наситена с истински вкус, който се постига лесно, когато плодовете са плодове, шоколадът е шоколад, а джелатото се приготвя на място с любов, с която обичаш цял град, както и той теб.
Денят, в който благодаря на мама с колаж от черно-бели снимки – скъп спомен за всяка детска обич.
„Остаряваш, ако замениш високите токчета с ниски обувки“ – приглушено ехо от познатия шеговит глас на приятелка, който в моята глава звучи ето така: „Чувствам, усещам, летя. Леко е, когато стъпваш върху твоята земя, вървейки бавно по твоя път, по който всяко сравнение с нещо и с някой е напълно неуместно.“
В същия живот, но години назад, вървя през делничните утрини по тротоара на тихата павирана улица „Цар Иван Асен II“, за да стигна от дома до БНТ, а привечер се прибирам по обратния маршрут, признавайки колко ми е хубаво да събуя високите токчета, като продължа да бъда творчески вдъхновена. И до днес ми харесват разходките по тази улица. Малките магазини имат съвсем различен уют. Възрастните хора, насядали около масите на крайпътните кафенета и сладкарници, радвайки се, че са отново заедно, докато отпиват от сладко-горчивия вкус на онова, което ги събира, привнасят още настроение към непринуденото излъчване. Почти всичко е както преди – онзи дух на стара София, запазил причудливото време от пощенските картички в много български градове.
Усетих го и в Бургас, отвъд модерните ресторанти и променящия се облик, открих нови истории в историята. Във всяка от тях, по видими и невидими житейски пътеки, които не се опитвам да свържа в някаква логична последователност на случващото се около мен, жълтото се повтаря. И започва да прилича на слънце високо в небето, което някак с насмешка ни гледа, всеки сюжет му е интересен – как все още се учим да стъпваме по земята, как се спъваме в себе си понякога, как се заобикаляме, избягвайки думи и погледи, как някои препречват пътя на други нарочно, защото си мислят, че това ще остане скрито.
Но в този мимолетен живот, крехък като нежните венчелистчета на есеннни минзухари, които никога не бих откъснала сама, нищо важно не е в сянка. Абсолютно нищо, особено ако живеем от любов, а не е от страх. Това си пожелавам оттук нататък. Пожелавам го и на вас.
Здраве, удивление и любов.
Както казва Харуки Мураками: „Свят без любов е като вятъра от другата страна на прозореца“
Щастието съществува заедно с останалото в деня. Ако понякога ни се струва, че то ни подминава, нека се опитаме да се свържем напълно естествено и напълно осъзнато с красивото в нас и около нас. Това е идеята на всяко пътуване – промяна на отношението, радост от преживяването и нови истории, с които обогатяваме собствения си живот, споделяйки с другите всичко ценно, което сме намерили по света. Търсенето на смисъл в необикновеното и в обикновеното, извисява човешкия дух, постигайки хармония в мислите и постъпките. Стремя се да не забравям това.
~ „Не е измислица морето и щастието съществува!“ ~
Мисъл на поета Христо Фотев, която може да откриете на различни места, разхождайки се по улиците на Бургас. Някои от тях ще ви отведат до началото на великолепната морска градина, където се извисява сигналната камбана на българския търговски параход „Родина“*, открита от водолази от бургаския подводен клуб „Приятели на морето“, които се гмуркат на дълбочина четиридесет метра, за да я извадят на брега. Родина – звучи като живот, който продължава традицията във всеки следващ кораб, носещ същото име.
* „Родина“ е най-големият български плавателен съд до Втората световна война, който е построен през 1922-та година в Германия, а от 02.11.1935-та е част от флота на Царство България. Параходът потъва на 19.09.1941 година, попадайки на подводни мини край нос Св. Агалина, южно от град Созопол.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
